Дявол в синя рокля

Гъсти сополи заплашваха да рукнат всеки момент от носа на детето. Устата му беше отворена и той ме зазяпа сякаш бях някакво странно животно. Не опасно, може би трупа на куче или таралеж, прегазен от автомобил и кървящ на магистралата.

Мистър Теран вдигна мраморния рог, окачен до главата му, и проговори в него.

— Норман, откарайте мистър Ролинс където желае. Засега приключихме. — После ми подаде рога. Той миришеше силно на сладки масла и кисели тела. Опитах се да пренебрегна миризмите докато съобщавах на Норман адреса на кръчмата.

— Заповядайте парите, мистър Ролинс — каза Теран. Той държеше няколко смачкани банкноти в ръката си.

— Не, благодаря ви. — Не исках да докосвам нищо, минало вече през ръцете на този мъж.

— Офисът ми е включен в телефонния указател, мистър Ролинс. Ако я откриете, мисля, че ще ни бъдете особено от полза.

Когато най-сетне спряхме пред кръчмата на Джон измъкнах се по най-бързия начин от колата.

— Изи! — изрева Хати. — Какво се е случило с теб, бебчо?

Тя заобиколи плота и положи ръка върху рамото ми.

— Ченгета — отвърнах.

— О, милият! Да не беше заради Корета?

Изглежда всички познаваха живота ми до конец.

— Какво общо има това с Корета?

— Не си ли чул?

Само я зяпнах.

— Корета е била убита — каза тя. — Чух, че полицаите са измъкнали Дюпре от работното му място, защото е бил предната нощ с нея. А аз знаех, че и ти беше с тях сряда вечерта, така че разсъдих, че полицията подозира и теб.

— Убита?

— Също като Хауърд Грийн. Толкова лошо са я пребили, че само майка й успяла да я разпознае.

— Мъртва?

— Какво ти направиха, Изи?

— Одел тук ли е, Хати?

— Идва обикновено към седем.

— Колко е сега?

— Десет.

— Можеш ли да му кажеш, че го викам? — помолих я аз.

— Разбира се, че мога, Изи. Само ме остави да накарам Младока да му предаде.

Тя пъхна глава през вратата и после се върна обратно. Одел се появи след няколко минути. По изражението на лицето му разбрах, че не изглеждам добре. Той рядко проявяваше емоции, но точно в този момент имаше вида на човек, току-що видял привидение.

— Можеш ли да ме откараш у дома, Одел? Не съм с колата.

— Разбира се, Изи.

Одел беше мълчалив през по-голямата част от пътя. Проговори едва когато наближихме дома ми.

— Трябва да си отдъхнеш, Изи.

— Това и мисля да направя, Одел.

— Нямам предвид само съня. Имам предвид истинска почивка, като отпуск или нещо такова.

Изсмях се.

— Една жена на времето ми каза, че бедните хора не могат да си позволят почивка. Тя каза, че ние трябва да работим безспир, иначе ще загинем.

— Не е необходимо да спираш да работиш. Имах предвид нещо като промяна на обстановката. Може би няма да е зле да отскочиш до Хюстън, или дори до Галвстън, където не те познават толкова добре.

— Защо ми казваш това, Одел?

Колата спря до къщата ми. Понтиакът ми представляваше приятна гледка паркиран пред дома. Можех да прекося цялата страна с парите, които ми беше дал Олбрайт.

— Първо убиват Хауърд Грийн, после Корета, по същия начин. Полицията те хваща за врата и хората говорят, че Дюпре е още в ареста. Време е да си вдигаш задника.

— Не мога да се махна оттук, Одел.

— Защо не можеш?

Погледнах къщата си. Моят прекрасен дом.

— Просто не мога. Но мисля, че имаш право.

— Не тръгнеш ли Изи, тогава потърси си някаква помощ.

— Каква помощ имаш предвид?

— Не знам. Може би не е зле да дойдеш в неделя на църква. Може би трябва да поговориш с отец Таун.

— Господ не може да разчисти тая бъркотия. Трябва да потърся някой друг.

Излязох от колата му и му махнах за лека нощ. Одел беше добър приятел; той ме изчака докато прекрача прага и залитна в къщата си и чак тогава потегли.

12

Обърнах пинта и половина бърбън преди да успея да заспя. Чаршафите бяха чисти и прохладни, страхът беше удавен в алкохола, но всеки път, когато затворех очи, пред мисления ми взор изплаваше Корета, надвесена над мен и целуваща гърдите ми.

Все още бях достатъчно млад, за да си представя, че смъртта може да споходи някого, когото познавам. Дори и през войната очаквах да видя отново приятелите си, макар и да знаех, че са мъртви.

Цялата нощ продължи по същия начин. Заспивах и само след няколко минути се събуждах, като изговарях името на корета или й отговарях на въпрос. Когато не можех да се върна обратно в съня, посягах към бутилката с уиски до леглото ми.

По-късно същата нощ телефонът иззвъня.

— А? — изрекох полузамаян.

— Изи? Изи, ти ли си? — обади се груб глас.

— Да. Кое време е?

— Около три. Да не спеше, авер?

— Ти как мислиш? Кой се обажда?!

— Младока. Не ме ли познаваш?

Беше ми потребно време, за да осъзная кой беше той. Двамата с Младока никога не се бяхме сприятелявали, и не можех да си представя откъде ли може да е докопал телефонния ми номер.

— Изи! Изи? Да не заспиваш пак?

— Какво искаш от мен по това време на нощта, Младок?

— Нищо, ама нищо.

— Нищо ли? Значи ме вдигаш в три часа през нощта заради нищо, така ли?

— Не си го изкарвай на мен, авер. Просто исках да ги кажа онова, което искаше да научиш.

— Какво искаш, Младок?