Дявол в синя рокля

— На една улица над Холивуд, Лоръл Каньон Роуд.

— Знаете ли как да стигнем дотам?

Тя закима енергично и после скочи с думите:

— Нека само взема едно нещо.

Изтича от всекидневната в затъмнения коридор и се върна след по-малко от минута. Носеше един стар разбит куфар.

— На Ричард е, моят приятел — усмихна се срамежливо тя.

Подкарах през града към Ла Бреа, после право на север към Холивуд. Пътят в каньона беше тесен и криволичещ, но нямаше никакво движение. Не мярнахме дори и полицейска кола, което беше чудесно, защото полицаите всички са бели робовладелци в душите си когато стане въпрос за бяла жена и цветнокожи мъже.

На всеки завой, близо до върха на пътя, пред нас откриваше за миг гледката на нощния Лос Анджелиз. Дори и тогава, в ония години, градът представляваше море от светлини. Ярки блестящи и живи. Само като гледах града нощем и добивах чувството на могъщество.

— Следващата къща е, Изи. Тази с портала за кола.

Беше просто поредната малка къща. В сравнение с някои от именията, които бяхме зърнали при пътуването си, тя изглеждаше като слугинска пристройка. Износена дребна А-образна постройка с два прозореца и зяпнала входна врата.

— Вашият приятел винаги ли оставя вратата си отворена така? — попитах.

— Не знам.

Излязох от колата заедно с нея след като паркирах.

— Само за секунда влизам и веднага се връща. — Тя погали ръката ми преди да тръгне към къщата.

— Може би е по-добре да дойда с вас.

— Не — изрече тя с неподозирана до този момент сила.

— Слушайте, вече е късно, сред непозната местност в един голям град. Тази врата е отворена и това означава, че нещо не е наред. А ако нещо се случи на още някой, когото познавам, полицията ще ме гони чак до гроба ми.

— Добре — въздъхна тя. — Но след като се уверим, че всичко е наред, веднага се връщате в колата.

Затворих предната врата преди да завъртя ключа за лампата.

— Ричард! — извика силно Дафне.

Това беше една от онези къщи, конструирани за планински хижи. Предната врата въвеждаше в просторно помещение, което беше едновременно всекидневна, трапезария, и кухня. Кухнята беше отделена от трапезарията с един дълъг плот. Лявата далечна част на стаята имаше дървена кушетка с мексикански килим захвърлен напречно върху нея и метален стол с възглавници за седалка и облегалка. Стената срещу входната врата беше цялата от стъкло. Виждах светлините на града да намигат в огледалното отражение на стаята, Дафне и себе си.

В далечната стена отляво имаше врата.

— Спалнята му — каза тя.

Спалнята също не беше от най-луксозните. Дървен под, прозорец вместо стена, и едно голямо легло с един мъртъв мъж.

Той беше в същия син костюм. Лежеше възнак върху леглото, с ръце разперени като на Исус Христос, но пръстите бяха сгърчени, а не събрани както на разпятието на майка ми. Той не ме нарече „цветнокожи братко“, но аз познах пияния мъж, с когото се бях сблъскал пред кръчмата на Джон.

Дафне остана без дъх. Тя ме сграбчи за ръкава.

— Това е Ричард!

В гърдите му беше забит дълбоко касапски нож. Гладката кафява дръжка на ножа стърчеше от гърдите му като опашка на риба от езеро. Той беше рухнал с гръб върху купчина одеяла, така че кръвта се бе стекла нагоре по тялото му, около лицето и врата му. Около широко отворените му очи се бе събрала много кръв. Сини очи и кестенява коса и тъмна кръв, толкова гъста, че човек можеше да я загребва с лъжица. Езикът ми мигом се покри с косми и аз се задавих.

В следващия момент се опомних на едно коляно, но успях да се сдържа и не повърнах. Коленичих пред този мъртвец като свещеник благославящ труп донесен му от скърбящи роднини. Не знаех името на фамилията му или какво бе сторил, знаех само, че беше мъртъв.

всички мъртъвци, които бях познавал някога, се изправиха пред мен в този момент. Бърнард Хукс, Адисън Шери, Алфонсо Джоунс, Марсел Монтаг. И хиляда германци на име Хайнц, и жени и деца, също. Някои бяха накълцани, други изгорени. Бях убил порцията си от тях, като бях вършил и някои далеч по-лоши неща в разгара на войната. Бях виждал трупове с широко разтворени очи като на този Ричард и трупове изобщо без глави. Смъртта не беше нещо ново за мен и проклет да бъдех, ако позволях на поредния труп да ме прекърши.

Докато стоях така на колене зърнах нещо. Приведох се и го подуших, и после го вдигнах, като го обвих в кърпичката си.

Когато се изправих, видях, че Дафне бе изчезнала. Отидох в кухнята и изплакнах лицето си на чешмата. Разсъдих, че Дафне бе отишла в тоалетната. Но когато свърших с плискането, нея още я нямаше. Погледнах в банята: нямаше я и там. Побягнах навън да огледам дали не е около колата ми, но и там я нямаше.

После долових някакъв шум откъм автомобилния портал.

Дафне беше там и се мъчеше да напъха стария куфар в багажника на един розов студебейкър.

— Какво става? — попитах.

— Кво мислиш че, става бе? Трябва да се чупим веднага оттук и да се разделяме!

Нямах време да се зачудя дори къде бе изчезнал акцентът й.

— Какво е станало тук?

— Помогни да навра дяволския му куфар в тая бракма!

— Какво се е случило? — попитах повторно.