Дявол в синя рокля

— Откъде мога да знам, по дяволите? Ричард е мъртъв, Франк го няма никъде. Всичко, дето го знам, е че трябва да се омитам оттук, а и ти също, освен ако не искаш ченгетата да ти го накачат на шията.

— Кой го е направил? — Сграбчих я и я издърпах настрани от колата.

— Не знам — произнесе спокойно тя в лицето ми. Главите ни бяха на не повече от няколко сантиметра една от друга.

— Не мога да си тръгна просто така.

— Нищо не можем да направим, Изи. Ще прибера тия неща, така че никой да не разбере, че съм била тук и ти можеш да се прибираш у дома си. Мушкай се в кревата и си повтаряй, че всичко е било сън.

— Ами той? — изревах аз, сочейки към къщата.

— Това там е един мъртвец, мистър Ролинс. Той е мъртъв и никой вече не може да му помогне. Отивай си вкъщи и забрави всичко, което си видял. Полицията не знае, че си бил тук, и няма да разбере, освен ако не се развикаш така, че някой да подаде глава и да зърне колата ти.

— Ти какво ще правиш?

— Ще закарам колата на едно скришно местенце, което знам, и ще я оставя там. После ще скоча в някой автобус и няма да сляза докато не се отдалеча на поне хиляда мили оттук.

— А онези мъже, които те търсят?

— Имаш предвид Картър ли? Той не ми мисли злото. Ще се откаже, когато му докладват, че не могат да ме открият. — Тя се усмихна.

После ме целуна.

Беше бавна, продължителна и целенасочена целувка. Първоначално се опитах да се отскубна, но тя ме задържа. Езикът й се движеше под моя, между венците и устните ми. Горчивият вкус в устата ми стана почти сладък от езика й. Тя се отпусна назад и ми се усмихна за момент, после отново ме целуна. Този път целувката й беше бясна. Тя се заби толкова дълбоко в гърлото ми, че зъбите ни изтракаха едни в други и единият им кучешките ми зъби изпращя.

— Много лошо, че няма да имаме никакъв шанс да се поопознаем по-отблизо, Изи. Иначе щях да те оставя да схрускаш цялото това малко бяла момиченце.

— Не можеш да си тръгнеш просто така — заекнах аз. — Там вътре е станало убийство.

Тя затръшна багажника и ме заобиколи, като седна на шофьорската седалка и спусна стъклото.

— Сбогом, Изи — произнесе тя докато палеше двигателя и включваше на задна скорост.

Двигателят се задави два пъти, но не успя да спре.

Можех да я сграбча и да я измъкна от колата, но какво щях да правя после с нея? Само изгледах червените светлини как се стопяват надолу по хълма.

После влязох в колата си с мисълта, че късметът още не ме беше напуснал.

14

— Ти ги оставяш да те мачкат, Изи, оставяш ги да те подритват както си искат и не правиш нищо.

— Какво мога да направя?

Излязох на Сънсет Булевард и завих наляво, към огненото оранжево сияние върху източния хоризонт.

— Не знам, човече, но трябва да направиш нещо. Продължавай така и до следващата сряда ще си мъртъв.

— Може би трябва да постъпя както казва Одел и да се разкарам!

— Да се разкараш! Да се разкараш? Да изоставиш единствения си имот, който някога си имал? Разкарай се — изрече той с отвращение. — По-добре да си мъртъв, вместо да се разкараш.

— Е, добре, нали ми каза че така и така ще съм мъртъв. Само трябва да изчакам до следващата сряда.

— Трябва да се изправиш, човече. Хич не е правилно да оставяш на който му скимне да те тъпче. Да се забъркваш с френски бели момичета, които не са французойки; да работиш за бял човек, като му помагаш да изтребва рода ни, ако не му харесва. Трябва да разбереш какво е станало и да разрешиш нещата.

— Но какво мога да направя с полицията или мистър Олбрайт или дори с това момиче?

— Не бързай, Изи. Не прави нищо, което не трябва да правиш. Само не бързай и се възползвай всеки път, когато можеш.

— Ами какво ще стане, ако…

— Не ми задавай въпроси. Нещо или го има, или го няма. „Ами какво ще стане, ако…“ е за децата, Изи. Ти си мъж.

— Даа — проточих аз. Изведнъж се почувствах силен.

— Не са много хората, дето да имат куража да се изправят пред един истински мъж, Изи. Наоколо има прекалено много страхливци, за да го направят.

Гласът ме спохождаше само в най-трудните ми моменти, когато всичко изглеждаше толкова безнадеждно, че ми се искаше да се метна в колата, да настъпя газта и да се размажа в някоя стена. Тогава ме спохожда гласът и ми дава най-добрият съвет, който мога да получа.

Гласът не е никак жалостив. Никога не дава пет пари дали съм уплашен до смърт или в опасност. Той само разглежда фактите и ми казва как трябва да постъпя.

Гласът за пръв път се появи когато бях в армията.

Когато постъпих в нея бях горд, защото вярвах на онова, което твърдяха във вестниците и филмовите хроники. Вярвах, че съм част от надеждата на света. След това обаче установих, че в армията царуваше сегрегация, също както в Юга. Обучаваха ме като пехотинец, като боец, после ме поставиха пред една пишеща машина през първите три години служба. Прекосих Африка и Италия в статистическия отдел. Ние следвахме бойните части, трасирахме придвижването им и брояхме загубите им в жива сила.