Дявол в синя рокля

— Вярвате ли в Господ, мистър Ролинс?

— Какво искаш да кажеш, човече?

— Искам да знам дали вярваш в Господ?

— Писна ми от тия глупости. Мисля да си лягам. — Направих движение, сякаш се каня да се обърна, но не го направих. НИкога не бих се обърнал съзнателно с гръб към ДеУит Олбрайт.

— Защото виждаш ли — продължи той, привеждайки се леко към мен, — обичам да гледам отблизо човека, когото убивам, ако той вярва в Господ. Искам да видя дали смъртта е различна при религиозен човек.

— Изчакай благоприятен случай — прошепна ми гласът.

— Видях я — казах.

Отидох до стола във всекидневната. Когато седнах сякаш тежък товар се смъкна от плещите ми.

Помагачите на Олбрайт пристъпиха към мен. Бяха възбудени, също като ловни кучета, подушили кръв.

— Къде? — усмихна се Олбрайт. Очите му видимо се оживиха.

— Тя ми се обади. Каза, че ако не й помогна, ще съобщи на полицията за Корета…

— Корета?

— Едно мъртво момиче, приятелка на мой приятел. Вероятно същата, за която е разпитвала полицията. Същата, която е била с Франк и вашето момиче — казах. — Дафне ми даде адрес на Динкър и аз отидох там. После ме накара да я закарам в Холивуд Хилс до къщата на един юнак.

— Кога беше всичко това?

— Току-що се прибирам.

— Къде е тя?

— Потегли.

— Къде е? — Гласът му звучеше, сякаш излизаше от кладенец. Звучеше опасно и диво.

— Не знам! Когато открихме тялото, тя веднага духна с колата му!

— Какво тяло?

— Мъжът беше мъртъв, когато стигнахме там.

— Как се казва този мъж?

— Ричард.

— Ричард кой?

— Тя просто го наричаше Ричард, това е всичко. — Не виждах причина да му обяснявам, че съм го виждал да се навърта около кръчмата на Джон.

— Сигурен ли си, че е бил мъртъв?

— От гърдите му стърчеше дръжката на нож. По очите му лазеха мухи. — В гърлото ми се надигна някаква топка при спомена. — Навсякъде имаше кръв.

— И ти просто я пусна хей-така? — Заплахата в гласа му се бе възвърнала, така че се изправих и отново се запътих към кухнята за още кафе. Толкова се тревожех някой от тях да не ме последва, че се блъснах в касата на вратата при влизането.

— Изчаквай благоприятен случай — прошепна отново гласът.

— Не сте ме наемали да отвличам когото и да било. Момичето просто грабна ключовете на колата и духна. Какво искате да направя?

— Обади ли се на ченгетата?

— Винаги се опитвам да спазвам правилника за движение. Това е всичко, което правя.

— Сега ще ти задам един въпрос, Изи. — Погледът му се заби в очите ми. — И не искам да правиш никакви грешки при отговора си. Не и точно сега.

— Продължавайте.

— Тя взе ли нещо с нея? Чанта или някакъв куфар?

— Имаше един стар очукан кафяв куфар. Пъхна го в багажника.

Очите на ДеУит просияха и напрежението му в плещите мигом изчезна.

— Каква беше колата?

— Студебейкър модел четиридесет и осма година. Розов.

— Накъде пое? Спомни си, че си длъжен да ми казваш всичко.

— Единственото нещо, което спомена, беше, че ще я паркира на някакво закътано местенце, но не каза точно къде.

— Какъв беше адресът, на който я закара?

— Двадесет и шест…

Той ми махна нетърпеливо с ръка, и за мой срам, аз се свих.

— Напиши го — нареди ми той.

Взех лист хартия от чекмеджето в моя край на масата.

Той седна срещу мен на дивана разглеждайки написаното от мен. Коленете му бяха широко разтворени.

— Донеси ми чаша уиски, Изи.

— Налей си сам — прошепна ми гласът.

— Налей си сам — казах. — Бутилката е в шкафа.

ДеУИт Олбрайт вдигна поглед към мен, и се захили широко. Изсмя се, тупна се по коляното и рече: — Е, проклет да съм.

Само го изгледах. Бях готов да умра, но не и да се предам без бой.

— Мани, налей ни уиски, ако обичаш. — Дребосъкът бързо се придвижи до шкафа. — Знаеш ли, Изи, ти си куражлия. Точно от такива куражлии като теб имам нужда работят за мен. — Провлаченият му говор стана още по-гърлен. — Аз вече ти платих, нали?

Кимнах.

— Така, както аз го схващам, Франк Грийн е ключовата фигура. Тя ще е някъде около него или най-малкото той ще знае къде се намира в момента. Така че искам от теб да ми намериш този гангстер. Искам да ми уговориш среща с него. Това е всичко. Срещна ли се вече с него, ще знам какво да кажа. Намираш ми Франк Грийн и ставаме квит.

— Квит ли?

— Приключваме с целия наш бизнес, Изи. Задържаш парите и те оставям на мира.

Това изобщо не беше оферта. Проумях, че мистър Олбрайт планира да ме убие. Или щеше да ме убие точно в онзи момент или щеше да изчака да намеря Франк Грийн.

— Ще ви го намеря, но имам нужда от още една стотачка, ако искате да рискувам врата си.

— Ти си наистина много свястно момче, Изи, много свястно — каза той. — Давам ти три дни да го откриеш. И гледай да не сбъркаш в броенето.

ДОпихме си чашите с Мани и Шариф застанали в очакване до вратата.

Олбрайт блъсна вратата с мрежата, но в този момент някакви мисъл му мина през ума. Обърна се към мен и каза:

— Не обичам да ми играят номера, Изи.

Нито пък аз, отвърнах му наум.

16

Спах целия ден чак до вечерта. Може би трябваше да хукна да търся Франк Грийн, но единственото нещо, което исках да правя в момента, беше да спя.