Читаем Дявол в синя рокля полностью

Приемната наистина си я биваше. До прозореца беше разположен дълга, покрита с черна кожа кушетка; прозорецът гледаше към булеварда Ла Сиенега. Гледката представляваше един от онези шикарни ресторанти, Ангъс Стейк Хаус. Отпред бе застанал мъж в униформата на Бийфитър, готов да отвори вратата за всички чудесни хора, готови да се разделят с месечната си заплата само за четиридесет и пет минути. Бийфитърът изглеждаше ужасно щастлив. Зачудих се колко правеше на ден само от бакшишите.

Пред кушетката имаше дълга масичка за кафе, покрита с бизнесвестници и бизнессписания. Нищо за жените. И нищо за мъжете, които могат да потърсят спортната или развлекателната секция. Когато се уморих от гледката на Бийфитъра как отваря вратите започнах да разглеждам стаята.

На стената до кушетката висеше бронзов плакат. Най-отгоре имаше извисен овал с формата на връхлитащ сокол издялан в него. Соколът беше с по три нокти на краката. Под него се намираха имената на важните партньори и филиали на Лайънс Инвестмънтс. Разпознах някои от имената като знаменитости, за които можете да прочетете всеки ден в Таймс. Адвокати, банкери, и най-банални стари богаташи. Името на президента беше на дъното на плаката, сякаш беше някой срамежливец, който не иска името му да изпъква прекалено много. Мистър Тод Картър не беше от онзи тип мъже, които обичат да се шуми около името им, доколкото разбирах. Искам да кажа, какво ли щеше да си помисли той, ако разбереше, че едно непознато френско момиче, което открадва в нощта колата на един мъртвец, използва неговото име? Изсмях се достатъчно шумно; възрастната дама зад бюрото вдигне глава ми се озъби.


— Мистър Ролинс — произнесе първата секретарка с влизането си в стаята, — знаете, че мистър Бакстър е много зает мъж. Той не разполага с почти никакво свободно време…

— Е, тогава може би ще е по-добре, ако се видим само за минута, за да не си губи от ценното време.

Това не й хареса.

— Мога ли да ви запитам каква е природата на молбата ви?

— Разбира се, че можете, но не мисля, че шефът ви би искал да обсъждам помощта ми за неговия бизнес.

— Уверявам ви, сър, — изрече тя, с гняв, придаващ й смелост, — че каквото и да имате да казвате на мистър Бакстър, ще остане при мен. Освен това той не може да се срещне с вас и аз съм единственият човек, с когото можете да разговаряте.

— Не.

— Страхувам се, че е така. А сега, ако имате някакво съобщение за мистър Бакстър, моля, кажете ми го, за да мога да се върна на работата си. — Тя извади един малък бележник и жълт дървен молив.

— Добре, мис…? — Поради някаква причина счетох, че би било добре да науча и аз нейното име.

— Какво е съобщението ви, сър?

— Разбирам — произнесох. — Добре, съобщението ми е следното: имам новина за мистър Тод Картър, президента на вашата компания, ако не греша. Дадоха ми визитната картичка на мистър Бакстър, за да предам съобщение на мистър Картър за една работа, която бях нает да свърша от мистър ДеУит Олбрайт. — Спрях на това място.

— Да? Каква точно е работата?

— Сигурна ли сте, че искате да научите? — попитах я.

— Каква е работата, сър? — Дори и да беше нервна, и най-наблюдателният мъж не би го доловил.

— Мистър Олбрайт ме нае да открия приятелката на мистър Картър след като тя му е била шута.

Тя спря да пише и се втренчи в мен над очилата си.

— Това някаква шега ли е?

— Не, доколкото ми е известно, мадам. Всъщност трябва да ви призная, че откакто започнах да работя за шефа ви, изобщо забравих какво е това смях. Ама никак.

— Извинете ме — произнесе тя.

Затръшна бележника си с такава сила, че стресна колежката си, и отново изчезна през вратата.

Пет минути след излизането й вратата отново се отвори и на прага й застана висок мъж в тъмносив костюм. Беше слаб с буйна черна коса и гъсти черни вежди. Очите му сякаш се губеха в сенките на тези могъщи вежди.

— Мистър Ролинс. — Усмивката му беше толкова бяла, че би била съвсем на място върху лицето на ДеУит Олбрайт.

— Мистър Бакстър? — Изправих се и сграбчих протегнатата ръка.

Минахме покрай двете онемели с провиснали челюсти жени. Бях сигурен, че в мига, в който двамата с мистър Бакстър прекрачехме прага, те щяха да приближат главите си и да се разкудкудякат.

Коридорът, в който влязохме, беше тесен, но покрит с добър килим, а стените бяха покрити със син плюш. В дъното на коридора имаше фина дъбова врата с гравирани върху нея „Мистър Т. Бакстър, Вице-президент“.

Кабинетът му беше малък и скромен. Бюрото му беше добро, без да е прекалено крупно или модерно. Подът беше от боров паркет, а прозорецът зад него гледаше към един паркинг.

— Не беше много разумно от ваша страна да коментирате бизнеса на мистър Картър пред секретарките — произнесе Бакстър в момента, в който вече се бяхме настанили на столовете.

— Това не ме вълнува бе, мой човек.

— Какво? — Това беше въпрос, но в него се съдържаше ясно изразено превъзходство.

— Казах, че не ме вълнува, мистър Бакстър. Имам си прекалено много грижи, за да ме вълнува мнението ви кое е правилно и кое не. Разбирате ли, ако бяхте предали на онази жена там, че ще ме приемете да си поговорим, тогава…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги / Проза
Солнце
Солнце

Диана – певица, покорившая своим голосом миллионы людей. Она красива, талантлива и популярна. В нее влюблены Дастин – известный актер, за красивым лицом которого скрываются надменность и холодность, и Кристиан – незаконнорожденный сын богатого человека, привыкший получать все, что хочет. Но никто не знает, что голос Дианы – это Санни, талантливая студентка музыкальной школы искусств. И пока на сцене одна, за сценой поет другая.Что заставило Санни продать свой голос? Сколько стоит чужой талант? Кто будет достоин любви, а кто останется ни с чем? И что победит: истинный талант или деньги?

Анна Джейн , Артём Сергеевич Гилязитдинов , Екатерина Бурмистрова , Игорь Станиславович Сауть , Катя Нева , Луис Кеннеди

Фантастика / Проза / Классическая проза / Контркультура / Малые литературные формы прозы: рассказы, эссе, новеллы, феерия / Романы