Дявол в синя рокля

— Помолих я да ми предаде съобщението ви, мистър Ролинс. Доколкото разбирам, вие търсите работа. Мога да ви уговоря среща по пощата…

— Дошъл съм да разговарям с мистър Картър.

— Това е невъзможно — каза той. После се изправи, сякаш искаше да ме изплаши.

Само го изгледах.

— Човече, що не си седнеш на задника и не се обадиш на шефа си?

— Не знам за какъв се мислите, мистър Ролинс. Дори и важни хора нямат пряк достъп до мистър Картър. Имате голям късмет, че се ангажирах да се срещна с вас.

— Искате да кажете, че бедният негър е извадил истински късмет, че надзирателят си е направил труда да го напсува, а?

Мистър Бакстър погледна часовника си вместо да ми отговори.

— Имам делова среща, мистър Ролинс. Ако вие ми предадете какво искате да кажете на мистър Картър, той ще ви се обади, ако счете за необходимо.

— Точно това ми каза и госпожата отпред, а вие ме обвинихте, че съм се бил раздрънкал.

— Аз съм наясно със ситуацията на мистър Картър; дамите отпред не са.

— Вие може да имате представа за нещата му така, както ви ги е представил, но нямате представа какво аз ще ви кажа.

— И какво може да бъде то? — попита той, отпускайки се на стола си.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че той може да управлява Лайънс от затворническата килия, ако не иска да разговаря с мен, и това може да се случи всеки момент. — Не бях много наясно какво точно имах предвид, но думите ми видимо разтърсиха мистър Бакстър, който веднага грабна слушалката.

— Мистър Картър — каза той, — Тук е един от служителите на мистър Олбрайт, който иска да се срещне с вас… Олбрайт, човекът, когото наехме да търси Монет… Звучи ми така, сякаш нещата са спешни, сър. Може би ще е добре да го видите…

Те поговориха още малко, но то вече не беше толкова съществено.

Бакстър ме поведе обратно през коридора, но този път направи ляв завой преди да минем през вратата, която минаваше през приемната със секретарките. Озовахме се пред една врата от тъмно дърво, която беше заключена. Бакстър извади ключ и когато отвори вратата, видях, че това беше малък асансьор.

— Влизайте, той ще ви откара до кабинета му — каза ми Бакстър.

Не изпитвах чувство за движение; разнасяше се само мекото жужене на електродвигател някъде под пода. Асансьорът имаше седалка и пепелник. Стените и таванът бяха покрити червена кадифена тъкан, нарязана на карета. Всяко каре имаше двойка танцуващи фигури отгоре. Валсиращите мъже и жени бяха облечени като благородници от френския кралски двор. Богатството накара сърцето ми да забие по-бързо.

Вратата се отвори и пред взора ми се откри един дребен, червенокос мъж в светлокафяв костюм, който можеше да е купил в Сиърс Робък и проста бяла риза, отворена около врата. Първом си помислих, че това е служител на мистър Картър, но после проумях, че двамата с него бяхме единствените хора в стаята.

— Мистър Ролинс? — Той приглади редеещата си коса и стисна ръката ми. Хватката му беше хартиена. Беше толкова дребен и спокоен, че изглеждаше повече дете, отколкото мъж.

— Мистър Картър, дойдох да ви кажа…

Той вдигна ръка и поклати глава преди да продължа. После ме поведе през широкото помещение до два розови дивана, разположени пред бюрото му. Бюрото беше с цвета и размера на голямо пиано. Тежките брокатени завеси зад бюрото бяха дръпнати, откривайки изглед към планините отвъд Сънсет Булевард.

Спомням си как се замислих над това, колко дълъг беше пътят от вице-президента до върха.

Двамата се разположихме в двата края на единия диван.

— Нещо за пиене? — Той посочи към една кристална гарафа, съдържаща кафява течност на една масичка до мен.

— Какво е това? — Гласът ми прозвуча малко неестествено в това просторно помещение.

— Бренди.

Това беше първият път, когато вкусвах наистина добро питие. Страшно ми хареса.

— Мистър Бакстър ми предаде, че носите новини от онзи човек Олбрайт.

— Е, всъщност не е точно така, сър.

Той се навъси при думите ми. Това беше начумерено малко момче; изпитах истинско съжаление към него.

— Разбирате ли, не съм много радостен от развоя на нещата с мистър Олбрайт. Всъщност, не съм радостен почти за нищо, което ми се е случило след като се запознах с този човек.

— И какво е то?

— Една жена, моя приятелка, беше убита, когато започна да задава въпроси за мис Монет, и полицията счита, че аз имам нещо общо със случая. Забърках се се контрабандисти и разбойници по целия град и всичко това само защото зададох няколко въпроса за приятелката ви.

— Да не се е случило нещо с Дафне?

Той изглеждаше толкова разтревожен, че аз бях щастлив да го успокоя.

— Последният път, когато се видяхме, ми изглеждаше съвсем наред.

— Вие сте я видели?

— Да. Предната нощ.

Сълзи набъбнаха в бледите му, детски очи.

— Какво каза тя? — попита той.

— Бяхме загазили, мистър Картър. Разбирате ли, всичко е някаква лудост. Първият път, когато се запознах с нея, тя говореше като француойка. Но тогава, след като открихме тялото, тя повече ми прозвуча като да произхожда от Сан Диего или там някъде.

— Тялото ли? Какво тяло?

— Ще стигнем и до него, но искам първо да се разберем за нещо.

— Искате пари.