Дявол в синя рокля

Нямах друг избор обаче. Исках ли да открия Франк Грийн, пътят ми задължително минаваше през такива места. Защото Франк беше в бизнеса с насилието. Може би някой бе откраднал парите му, или пък се бе забъркал с момичето му, и Франк имаше нужда от наемен стрелец, за да си разчисти сметките, тогава кръчмата на Рикардо беше точно едно от местата, където той би отишъл. А може би просто имаше нужда от допълнително рамо при отвличането на поредната пратка цигари. Хората в билярдната зала бяха от този тип, те живееха единствено от и чрез насилието.

Заведението представляваше голяма зала с четири маси за билярд и лампи със зелен абажур, надвиснали над всяка маса. Покрай стените бяха наредени столове с прави облегалки, повечето заети от клиентите, които пиеха от кафяви хартиени торби и пушеха в мъждивата светлина. Само едно мършаво момче играеше билярд. Това беше Мики, синът на Розета.

Розета бе управлявала заведението откакто Рикардо се разболя от диабет и изгуби и двата си крака. Той беше някъде горе, на втория етаж, в единично легло, пиеше уиски и гледаше стените.

На времето, когато бях дочул за болестта му, бях казал на жена му:

— Съжалявам да го чуя, Роуз.

Лицето на Розета беше правоъгълно и широко. Мънистените й очи са като впити в месестите й кафяви бузи. Тя ме изгледа с леко присвити очи.

— Той е хойкал и за двама мъже, че и още отгоре. Предполагам, че сега вече му се полага почивка.

Това беше целият й коментар.

Тя седеше до единствената маса за игра на карти в дъното на помещението. Приближих се до нея и я поздравих.

— Добър вечер, Розета, как са хавите тази вечер?

— Джопи тук ли е? — попита ме тя, оглеждайки се наоколо.

— Не. Още не е затворил бара.

Тя ме изгледа така, сякаш бях някакво заблудено коте, хукнало подир кашкавала й.

Стаята беше толкова тъмна и запушена, че не можех да видя никой какво прави около мен, освен Мики, но пък усетих очи върху мен от мрака. Когато се извърнах към нея, видях, че и тя се взираше в мрака.

— Да си чувала някой да продава добро уиски в последно време, Роуз? — попитах. Бях се надявал да си побъбря малко с нея преди да задам въпросите си, но погледът й не ме успокои особено, а залата беше прекалено тиха, за да водя продължителна приказка.

— Тук не е бар, сладур. Ако искаш уиски, иди при приятеля си Джопи. — Тя хвърли поглед към врата, подканяйки ме да си ходя, предполагам.

— Не искам да пия, Роуз. Търся да купя кашон или два. Помислих си, че може би знаеш откъде да си намеря.

— Защо не питаш приятеля си за това? Той знае къде расте уискито.

— Джопи ме прати при теб, Роуз. Каза ми, че ти си знаела.

Тя все още беше подозрителна, но виждах, че не се страхуваше.

— Можеш да пробваш при Франк Грийн, ако искаш да си купиш кашонче.

— Да? Къде можа да го намеря?

— Не съм го мяркала от няколко дни. Или е с гаджето си или е на работа.

Това беше всичко, което ми каза. Тя запали цигара и се обърна. Благодарих й и се запътих към Мики.

— Осем топки? — запита той.

Всъщност нямаше значение на какво играем. Заложих петарка и я изгубих, после изгубих още една. Това ми отне половин час. След като разсъдих, че съм платил достатъчно за получената информация, махнах на Мики и излязох на слънцето.

Изпитвах чувство на огромно задоволство докато се отдалечавах от заведението на Рикардо. Не знам всъщност как да го изразя по-точно. Сякаш за пръв път в живота си вършех нещо единствено само за мен. Никой не ми казваше какво да правя. Може и да не бях открил Франк, но бях накарал Розета на спомене името му. Ако тя знаеше къде се намира него ден, щях да го открия.

На Изабела Стрийт имаше голяма къща, в дъното на една задънена улица. Това беше заведението на Верни. Множество работници отскачаха от време на време в него да споходят някое от момичетата на Верни. Беше приятно място. На втория и третия етаж имаше по три спални на етаж, а на първия — кухня и всекидневна, където гостите можеха да се забавляват.

Верни беше светлокожа жена с коса с цвета на замръзнало злато. Тежеше около триста паунда. Верни обикновено прекарваше цял ден и цяла нощ в кухнята. Дъщеря й, Дарсел, която беше със същите габарити като тези на майка си, приветстваше мъжете в салона и събираше по няколко долара за храната и напитките.

Някои мъже, като Одел например, бяха щастливи да седят, да пийват и слушат музиката от грамофона. Верни от време на време се мяркаше в салона да поздрави стари приятели и да се представи на новодошлите.

Ако обаче се появеше човек, който търси женска компания, на горните етажи имаше момичета, които седяха пред вратите на стаите си, ако в момента нямаха клиенти. Хю Барнс седеше в коридора на втория етаж. Беше широк в бедрата мъж, с тежък кокал и лице на невинно дете. Но Хю беше бърз и жесток въпреки невинната си физиономия, и присъствието му осигуряваше безпроблемния развой на бизнеса в заведението на Верни.

Запътих се натам в ранния следобед.

— Изи Ролинс. — Дарсел протегна дебелите си ръце към мен. — Чух, че си умрял и си отишъл в рая.

— Ами, Дарси. Знаеш, че ме спасиха, за да бъда твой.

— Добре, влизай, сладур. Влизай.