Дявол в синя рокля

— А, не. Вече ми платиха и предполагам, че парите идват така или иначе от вас. Това обаче, което искам, е да ми помогнете да се ориентирам какво става. Разбирате ли, нямам вяра на вашия човек Олбрайт и за две стотинки, а полицията можем спокойно да я отпишем. Имам един приятел, казва се Джопи, но това е прекалено голяма работа за него. Така че както виждам нещата, вие сте единственият човек, който може да помогне. Доколкото съм наясно, вие искате това момиче, защото го обичате, и ако греша, тогава никой няма даде и пукнат цент за задника ми.

— Обичам Дафне — каза той.

Изслушах го почти със смущение. Изобщо не се опитваше да се държи като мъж. Той кършеше ръце, опитвайки се да се въздържи да ме обсипе с въпроси докато говорех.

— Тогава ми кажете защо я търси Олбрайт.

Картър прекара пръсти през косата си отново и се загледа към планините. Запази известно време мълчание преди да продължи.

— Един човек, на когото имам доверие, ми каза, че мистър Олбрайт бил добър във вършенето на конфиденциални услуги. Това са причините, поради които не искам този случай да се разчуе из вестниците.

— Женен ли сте?

— Не, искам да се оженя за Дафне.

— Тя не е ли откраднала нещо от вас?

— Защо питате?

— Мистър Олбрайт изглеждаше истински загрижен за багажа й и аз счетох, че тя взела нещо от вас, което си го искате обратно.

— Може и да го наречете кражба, мистър Ролинс, това няма никакво значение за мен. Тя взе някакви пари със себе си когато си тръгна, но това изобщо не ме вълнува. Вълнува ме единствено тя. Казвате, че била добре, когато сте я видели?

— Колко пари?

— Не виждам какво значение може да има това.

— Ако искате да ви дам отговори на въпросите, тогава и вие ми отговорете.

— Тридесет хиляди долара. — Той го произнесе така, сякаш това бяха някакви джобни пари върху рафтчето в банята. — Държах ги у дома, защото пускахме в отпуск хората, които работеха за нас, в половин ден отпуск, като форма на премия, но деня, който избрахме, плащаха заплатите, и банката не можеше да достави толкова рано парите в брой, така че аз ги накарах да ги закарат у дома ми.

— Вие сте позволили на банката да достави толкова много пари у дома ви?

— Това стана само веднъж, а и каква беше вероятността, че ще бъда ограбен същата тази нощ?

— Сто процента, предполагам.

Той се усмихна.

— Парите не означават нищо за мен. Двамата с Дафне се скарахме и тя взе парите, защото си помисли, че повече не искам да се виждаме. Но тя греши.

— Скарахте се за какво?

— Те се опитваха да я изнудват. Тя дойде и ми каза. Искаха да я използват, за да се доберат до мен. Тя реши да ме напусне, за да ме спаси.

— С какво разполагаха, за да я шантажират?

— Предпочитам да не го обсъждаме.

Съгласих се с него.

— Олбрайт знае ли за парите?

— Да. А сега, след като отговорих на вашите въпроси, искам вие да отговорите на моите. Тя добре ли е?

— Последният път, когато я видях, беше добре. Търсеше приятеля си — Франк Грийн.

Помислих, че едно име на мъж може да го разтърси, но Тод Картър изглежда дори не го чу.

— Какво казахте за някакъв труп?

— Отидохме при един друг неин приятел, мъж на име Ричард, и го намерихме убит в леглото.

— Ричард МакГий? — Гласът на Картър внезапно стана студен.

— Не знам, не съм сигурен. Знам само, че се казва Ричард.

— На Лоръл Каньон Роуд ли живееше?

— Да.

— Добре. Радвам се, че е мъртъв. Радвам се. Той беше ужасен човек. Тя каза ли ви, че той си има работа с малки момчета?

— Всичко, което ми каза, беше, че бил неин приятел.

— Е, той беше такъв. Беше изнудвач и хомосексуален сводник. Работеше за богати мъже с нездрави страсти.

— Е, той беше умрял, та Дафне взе колата му, това беше по-предната нощ. Тя каза, че ще се маха от града. Това бяха последните й думи, преди да се разделим.

— Как беше облечена? — Очите му заблестяха в очакване.

— Синя рокля и сини обувки.

— Носеше ли найлонови чорапи?

— Струва ми се, че да. — Не исках да си мисли, че съм се вглеждал толкова отблизо в нея.

— Сини, предполагам.

Той се усмихна с всичките си зъби.

— Това е тя. Кажете ми, носеше ли игла тук, върху гръдта си?

— Да, но от другата страна. Беше червена с дребни зелени точици по нея.

— Ще пийнете ли още едно, мистър Ролинс?

— Разбира се.

Този път той ми наля.

— Тя е красива жена, не мислите ли?

— Вие не бихте я търсили, ако не беше такава.

— Никога не съм познавал жена, която да умее да слага парфюма си така, че да ти се иска да се приближиш съвсем до нея, за да разбереш какъв е.

Сапун Айвъри, каза си наум.

Попита ме и за грима и косата й. Каза ми, че била от Ню Орлийнс и че семейството й представлявало древна френска фамилия, чийто произход водел началото си от Наполеон. Само на очите й отделихме половин час. И после той започна да ми разказва такива неща, които мъжете никога не разказват за жените си. Не за секс, но той ми разказваше как тя го притискала към гърдите си когато бил изплашен и как не позволявала на някой сервитьор или продавач да го оскърбява.