Дявол в синя рокля

Изпитвах странно чувство при разговора си с мистър Тод Картър. Аз, един негър, седях в кабинета на един богат бял мъж, и разговарях с него, сякаш бяхме стари приятели, дори нещо по-близо. Чувствах, че той нямаше страха или презрението на повечето бели хора, с които си имах работа.

Странно усещане, но го бях изпитвал и преди. Мистър Тод Картър беше толкова богат, че той дори не гледаше на мен като на човешко същество. Той можеше да ми разкаже всичко. Аз можех да бъда някое призово куче, до което той да коленичи и да го прегърне, когато се почувства зле.

Това беше най-лошият вид расизъм. Фактът, че той дори не признаваше разликата между нас, показваше, че той не даваше и пет пари за мен. Аз обаче нямах време да се тревожа по този повод. Само го следях как движи устните си докато говори за възлюбената си изгубена любов, докато най-накрая започнах да го виждам като някакво странно същество. Като някакво бебе, израсло до ръста на възрастен мъж, тероризиращо бедните си родители със силата и глупостта си.

— Обичам я, мистър Ролинс. Бих направил всичко, за да я върна при себе си.

— Е, желая ви късмет. Мисля обаче, че е по-добре да дръпнете Олбрайт по-надалеч от нея. Той си точи зъбите за парите й.

— Какво точно за Олбрайт?

— Ще ми я намерите ли? Ще ви дам хиляда долара.

— А какво ще кажете за Олбрайт?

— Ще кажа на служителите си да го уволнят. Той няма да тръгне срещу нас.

— Ами ако го направи?

— Аз съм богат човек, мистър Ролинс. Кметът и шефът на полицията редовно вечерят в къщата ми.

— Тогава защо не ви помогнат да я откриете?

Той се извърна при въпроса ми.

— Намерете ми я — каза той.

— Ако ми дадете нещо, за което да се хвана, да кажем, двеста долара, ще направя опит. Не гарантирам, че работата ще стане на сто процента. Може и да се върнала в Ню Орлийнс, не бих се учудил.

Той се изправи усмихнат. Докосна ръката ми с хартиената си плът.

— Ще наредя на мистър Бакстър да ви напише чек.

— Аз, такова, съжалявам, ама с чекове не работя.

Той измъкна портфейла си и прелисти банкнотите.

— Тук имам сто седемдесет и нещо долара. За остатъка ще ви напишат чек.

— Дайте ми сто и петдесет — казах.

Той просто извади банкнотите от портфейла и ми ги подаде, като забърбори:

— Вземете ги, вземете ги всичките.

Взех и тях.

Някъде с развоя на нещата у мен се бе затвърдило убеждението, че няма да преживея до края на това приключение. Нямах никакъв друг изход, освен да бягам през глава, а аз не можех да бягам, така че реших да издоя максимално всички бели хора, с които ме сблъскваше случаят.

Парите купуват всичко. Парите плащат наема и хранят котето. Парите бяха причината за смъртта на Корета и причината ДеУит Олбрайт да иска смъртта ми. Имах обаче някаква представа, макар и малко смътна, че ако разполагам с достатъчно пари, тогава може би можех да си откупя живота.

18

Трябваше да открия Франк Грийн.

Ножарят държеше отговора на всичките ми проблеми. Той знаеше къде се намира момичето, ако въобще на някого му беше известно, и знаеше кой е убил Корета, бях абсолютно сигурен в това. Ричард МакГий също беше мъртъв, но тази смърт не ме вълнуваше, защото полицията нямаше как да ме свърже с нея.

Не че не изпитвах някакви чувства по отношение на убития мъж; считам, че всяко убийство е престъпление, и чувствах, че в един по-съвършен свят убиецът трябва да си понесе наказанието.

Но аз не вярвах, че такова нещо като правосъдие съществува за негрите. Мислех си, че може да има някакво подобие на справедливост за черните хора, ако имат парите да си го купят. Парите не са стопроцентова гаранция, разбира се, но са най-близко до Господ, поне такива са впечатленията ми от този свят.

Аз обаче нямах и пукнат петак. Бях беден и черен и много вероятен кандидат за съдебното наказание, освен ако не успеех да накарам Франк да застане между мен и силите на Олбрайт и закона.

И така, тръгвам да търся.

Първото място, където отидох, беше залата за билярд на Рикардо, което се намираше на Слосън. Представляваше само една дупка в стената без прозорци и само една врата. На входната врата име нямаше, защото човек или знаеше, че Рикардо е там, или изобщо не ви беше тук мястото.

Джопи ме беше водил в кръчмата на Рикардо няколко пъти след като затваряхме бара му. Това беше сериозна кръчма обитавана от лоши мъже с жълтеничави очи, които пушеха и пиеха на провала, докато чакаха сгода да извършат престъпление.

Беше едно от тези места, където за едното нищо можеха да ти теглят ножа, но аз бях в безопасност дотогава, докато бях с корав мъжага като Джопи Шаг. Когато обаче му се наложеше да напусне билярдната маса за да отскочи до тоалетната, физически усещах как насилието пулсира около мен.