Читаем Дявол в синя рокля полностью

Бях в дивизион за чернокожи, но всички командващи офицери бяха бели. Обучаваха ме как да убивам врагове, но белите мъже не бяха особено охотни да ми връчат пушка. Не искаха да ме гледат как проливам бяла кръв. Те казваха, че ние не притежаваме нужната дисциплина или разум за усилията на войната, но всъщност бяха ужасени пред перспективата да разберем какво представлява свободата, която носи ежедневната сделка със смъртта.

Ако някой чернокож мъж искаше да воюва, той трябваше да постъпи като доброволец. После може би щеше да получи възможността да се бие.

Мислех си, че хората, които постъпваха доброволно в армията, бяха глупаци.

— Защо ми е да умирам в тази война на белите хора? — задавах си въпроса.


Един ден обаче бях в пощата, когато пристигна едно подразделение бели войници направо от битката пред Рим. Те почнаха да правят коментар за войниците негри. Твърдяха, че ние сме страхливци, и че именно белите момчета спасяват Европа. Знаех, че изпитват ревност, защото ние бяхме зад бойните линии с добра храна и победени жени, но въпреки това се почувствах засегнат. Ненавиждах тези бели момчета и собствената си страхливост.

Така че поисках да ме включат като доброволец за десанта в Нормандия и по-късно се разписах заедно с Патън в битката за Бълж. По онова време Съюзниците бяха изпаднали в такова отчаяние, че вече не можеха да си позволят лукса на разделение по цвета на кожата. В нашия взвод имаше черни, бели и дори шепа американци от японски произход. И главното нещо, което ни беше грижа, беше да убиваме германци. Между расите винаги възникваха търкания и напрежение, особено когато ставаше въпрос за жени, но ние се научихме да се уважаваме едни други и в тази област.

Нямах нищо против онези бели момчета, които ме ненавиждаха, но ако не ме уважаваха, бях готов да се бия с тях.


Беше близо до Нормандия, близо до една малка ферма, когато гласът за пръв път ми проговори. Бях притиснат в хамбара. Двамата ми другари, Антъни Хакимото и Уентън Найлс, бяха мъртви; един германски снайперист покриваше мястото. Гласът ми каза: „Излез от хамбара, когато слънцето залезе, и убий този кучи син. Убий го и му разпори муцуната с байонета си, човече. Не му позволявай да ти причинява това. Дори и да ти позволи да останеш жив, до края на живота си ще живееш в страх.“. „Убий този кучи син“, ми каза той. И аз го убих.

Гласът не изпитва сладострастие. Той никога не ми казва да насилвам или крада. Той само ми казва какво да направя, ако искам да оцелея. Да оцелея като мъж.

Когато гласът говори, аз го слушам.

15

Пред къщата ми този път пак имаше паркирана кола, макар и да беше различна от онази на ченгетата. Бял кадилак. Беше празен, но този път се отвори предната ми врата.

Мани и Шариф пристъпваха от крак на крак точно до прага й. Шариф ми се ухили. Мани гледаше към пода, така че не видях изражението му.

Мистър Олбрайт беше в кухнята и гледаше през прозореца задния двор. Миризма на кафе изпълваше цялата къща. Той се извърна към с влизането ми; порцеланова чаша се гушеше в дясната му ръка. Беше облечен в бели памучни панталони и кремав пуловер, бели обувки за голф и капитанска шапка с черна околожка.

— Изи — усмихна се той широко и дружелюбно.

— Какво правиш в къщата ми, човече?

— Трябваше да говоря с теб, Изи. Да знаеш, очаквах да те заваря у дома ти. — В гласа му имаше едва доловима следа от заплаха. — Така че Мани използва отвертка, просто за да не чакаме отвън. Заповядай, сипи си кафе.

— Вие нямате никакво извинение за вмъкването си с взлом в жилището ми, мистър Олбрайт. Какво бихте направили, ако се вмъкнех по същия начин в къщата ви?

— Щях да ти изтръгна негърската глава от шията. — Усмивката му изобщо не помръдна при думите му.

Не отделих погледа си от него цяла минута. Някъде на заден план в съзнанието ми една мисъл изникна: Не бързай, Изи.

— Какво искате? — попитах го. Отидох до плота на кухнята и си налях кафе.

— Къде беше днес сутринта, Изи?

— Където и да съм бил, не ви влиза в работата.

— Къде?

— Ходих да се срещна с едно момиче — обърнах се към него. — Вие нямате ли си момиче, мистър Олбрайт?

Мъртвите му очи станаха още по-студени и усмивката напусна лицето му. Опитвах се да кажа нещо, което да го засегне доста, и сега съжалявах, че го бях направил.

— Не съм дошъл да си играя игрички с теб, момче — изрече той с равен глас. — Моите пари са в джоба ти и всичко, което съм получил досега от теб, са само тарикатски лафове.

— Какво искате да кажете? — Спрях се навреме, преди на отстъпя крачка назад.

— Искам да кажа, че Франк Грийн не се е прибирал от два дни у дома си. Искам да кажа, че домоуправителят на Скайлър Армс ми каза, че полицията се е навъртала около зданието му и е разпитвала за едно чернокожо момиче, което е било видяно с Грийн няколко дни преди да умре. Искам да знам, Изи, искам да знам къде е бялото момиче.

— Да не искате да кажете, че не съм си свършил работата както трябва? По дяволите, ако е така, веднага ви връщам парите.

— Прекалено е късно за това, мистър Ролинс. Вие сте взели парите ми и сега принадлежите на мен.

— Не принадлежа никому.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги / Проза
Солнце
Солнце

Диана – певица, покорившая своим голосом миллионы людей. Она красива, талантлива и популярна. В нее влюблены Дастин – известный актер, за красивым лицом которого скрываются надменность и холодность, и Кристиан – незаконнорожденный сын богатого человека, привыкший получать все, что хочет. Но никто не знает, что голос Дианы – это Санни, талантливая студентка музыкальной школы искусств. И пока на сцене одна, за сценой поет другая.Что заставило Санни продать свой голос? Сколько стоит чужой талант? Кто будет достоин любви, а кто останется ни с чем? И что победит: истинный талант или деньги?

Анна Джейн , Артём Сергеевич Гилязитдинов , Екатерина Бурмистрова , Игорь Станиславович Сауть , Катя Нева , Луис Кеннеди

Фантастика / Проза / Классическая проза / Контркультура / Малые литературные формы прозы: рассказы, эссе, новеллы, феерия / Романы