Дявол в синя рокля

— Ти си голям глупак да се разхождаш по улиците без оръжие. Направо си просиш белята. — Очите му бяха станали стъклени и бях сигурен, че не ме вижда. Погледът му все пак виждаше някого, някакъв бяс, който се носеше из главата му.

Той отново извади пистолета, но този път вдигна ударника.

— Казвай си молитвата, брикет, щото ще те изпращам в Рая.

— Пусни го да си ходи, Реймънд — казах. — Той вече добре си е научил урока. Убиеш ли го, всичките ти усилия отиват на вятъра. — Опитвах се да го откъсна от мислите му.

— Той е голям глупак, за да ме предизвиква, и то без да носи пистолет! Ще го убия този педал!

— Остави го да живее, Рей, и той ще пълни гащите всеки път, когато влезеш в стаята.

— И трябва да ги пълни! Ще го убия този кучи син. Ще го убияяя!

Плъха клюмна и пистолета се изхлузи от ръката му и падна в скута му. Главата му се оброни върху гърдите и той заспа; просто ей така!

Взех пистолета му и го оставих върху масата в кухнята.

Плъха винаги носеше със себе си два по-малки пистолета в чантата си, знаех го от младежките ни години. Взех единия и оставих бележка за него и Дюпре. Казах му, че се прибирам у дома и че съм взел един от пистолетите му. Знаех, че няма да им нищо против, стига само да му кажа.

Два пъти минах през квартала, докато се уверя, че никой не ме дебне по улиците. После паркирах зад ъгъла, та всеки, който реши да ми идва на гости, да си помисли, че ме няма.

Тъкмо пъхнах ключа в ключалката и телефонът иззвъня. Успях да го вдигна едва на седмото прозвъняване.

— Изи? — Гласът й звучеше сладък както винаги.

— Да, аз съм. Мислех, че вече си преполовила пътя до Ню Орлийнс.

— Цяла нощ ти звъня. Къде беше?

— Веселях се, завързвах нови приятелства. Полицията идва в къщата ми да ме моли да се преместя да живея при тях.

Тя взе на сериозно шегата ми.

— Сам ли си?

— Какво искаш, Дафне?

— Трябва да поговоря с теб, Изи.

— Е, давай тогава, говори.

— Не, не, трябва да те видя. Боя се.

— Не те обвинявам за това. На мен гащите ми треперят от страх само като говоря с теб по телефона — казах. — Но и аз искам да си поговорим. Трябва да знам някои неща.

— Ела да се видим и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

— Добре. Къде си?

— Сам ли си? Искам само ти да знаеш къде съм.

— Искаш да кажеш, че не искаш приятелят ти Джопи да знае къде се криеш?

Дори и да беше изненадана, че знам за Джопи, не го показа.

— Не искам никой да знае къде съм, освен теб. Нито Джопи, нито онзи другият твой приятел, който каза, че ти гостува.

— Плъха?

— Никой! Или ще ми обещаеш, или веднага затварям!

— Добре, добре, разбрано. Току-що влизам и Плъха го няма. Кажи ми къде си и ще дойда да те взема.

— Няма да ме излъжеш, нали, Изи?

— Не. Искам само да си поговорим, също като теб.

Тя ми даде адреса на един мотел в южната част на Лос Анджелиз.

— Побързай, Изи, имам нужда от теб — каза тя преди да затвори. Толкова бързаше, че дори забрави да ми даде номера на стаята си.

Надрасках набързо една бележка, като съставях плановете си докато пишех. Казах на Плъха, че може да ме открие в къщата на един приятел, Примо. Написах с главни букви името му РЕЙМЪНД АЛЕКСАНДЪР най-отгоре, защото това бяха единствените думи, които Плъха можеше да чете. Надявах се, че Дюпре ще дойде с него и ще му прочете бележката и ще му покаже как да стигне до къщата на Примо.

После се втурнах през вратата.

Отново карах колата си в нощния Лос Анджелиз. Небето към долината беше коралово с мършави черни облаци по него. Не знаех защо отивам сам да взема момичето в синя рокля. Но за пръв път от много време насам бях щастлив и изпълнен с очакване.

25

Сънридж представляваше дребен розов мотел, съставен от две правоъгълни здания, които се събираха под формата на буквата L около един асфалтиран паркинг. Околностите бяха населени предимно с мексиканци и жената, която седеше зад рецепцията, също беше мексиканка. Беше пълнокръвна мексиканска индианка; ниска и с бадемовидни очи и тъмна маслинена кожа с доста червено. Очите й бяха много тъмни а косата черна, освен четири бели кичура, които сочеха, че беше доста по-възрастна, отколкото изглеждаше.

Тя ме загледа с въпросителен поглед.

— Търся една приятелка — обясних.

Тя присви очи, при което гъста мрежа от бръчици се образува и около двете очи.

— Казва се Монет, французойка е.

— При нас мъже не се допускат в стаите.

— Трябва само да си поговоря с нея. Можем да излезем да пийнем по чаша кафе, ако не можем да разговаряме тук.

Тя се извърна настрани, сякаш разговорът ни беше приключил.

— Нямам намерение да проявявам неуважение, госпожо, но това момиче е взело назаем пари от мен и аз възнамерявам да чукам на всяка врата, докато я намеря.

Тя се обърна към задната врата, но миг преди да извика за помощ, аз я спрях.

— Госпожо, ще се бия с всичките ви братя и синове, но ще говоря с тази жена. Не й мисля нищо лошо, нито пък на вас, но трябва да си кажем няколко думи.

Тя ме измери с поглед, вирна си носа като лукаво куче, което премерва новия млекар, после измери разстоянието до задната врата.

— Единадесета стая, далечния край — произнесе накрая тя.

Затичах към далечния край на сградата.