Дявол в синя рокля

Докато чуках на вратата на номер единайсет, непрекъснато се озъртах през рамо.

Беше облякла сив халат, а главата си бе обвила с хавлия подобно на тюрбан. Очите й бяха зелени точно в този момент и когато ме видя, се усмихна. При всичките неприятности, които представляваше, при всичките неприятности, които тя носеше със себе си, и въпреки всичко се усмихна, сякаш бях приятел дошъл на срещата.

— Мислех, че е прислужницата — каза тя.

— Аха — избъбрах. Тя беше още по-красива от тогава. — Трябва да изчезваме оттук.

Тя се втренчи някъде през рамото ми.

— Трябва първо да поговорим с управителката.

Ниската жена и двама мексиканци с големи шкембета се бяха насочили решително срещу нас. Единият от мъжете подмяташе палка. Спряха на крачка от мен; Дафне притвори леко вратата, за да се скрие.

— Да не ви притеснява, госпожице? — попита управителката.

— О, не, мисис Гутиера. Мистър Ролинс е мой приятел. Ще ме води на вечеря. — Дафне беше искрено развеселена.

— Не искам никакви мъже по стаите — заяви твърдо жената.

— Сигурна съм, че той няма да има нищо против да изчака в колата, нали, Изи?

— Предполагам.

— Нека само да си кажем приказката, мисис Гутиера, и той ще отиде да чака в колата.

Единият от мъжете продължаваше да ме гледа така, сякаш умираше да строши главата ми с палката. Другият пък гледаше Дафне; очевидно и той имаше мераци, макар от малко по-различен характер.

Изчаках ги да тръгнат обратно за офиса си, макар и без да отделят поглед от нас, и се обърнах към Дафне:

— Слушай, ти поиска да дойда при теб и ето ме. Сега имам същото усещане, така че искам да дойдеш с мен до едно място, което знам.

— Откъде да знам, че няма да ме закараш при човека, който Картър е наел? — запита ме тя със засмени очи.

— Аха, как не. Хич не ми е притрябвал… Разговарях с приятеля ти Картър.

Усмивката й мигом се стопи.

— Така ли! Кога?

— Преди два или три дни. Иска да се върнеш при него, а Олбрайт иска онези тридесет хиляди долара.

— Няма да се върна при него — каза тя и аз разбрах, че казваше истината.

— Ще поговорим за това някой друг път. Сега в момента трябва да изчезваме по най-бързия начин оттук.

— Къде?

— Знам едно местенце. Ти трябва да се измъкнеш от хората, които те търсят, а също и аз. Ще те заведа на едно безопасно място и тогава вече ще поговорим какво ще правим.

— Не мога да напусна Лос Анджелиз. Не и преди да съм говорила с Франк. Той трябва вече да се е прибрал. Звъня непрекъснато, но още го няма в тях.

— Полицията го е заподозряла за убийството на Корета, и той вероятно се е покрил нейде в момента.

— Трябва да поговоря с Франк.

— Добре, но трябва веднага да изчезваме.

— Почакай само секунда — каза тя и влезе в стаята. Когато се появи ми връчи един лист хартия, в който бяха обвити няколко банкноти. — Иди ми плати сметката, Изи. Така няма да ни създадат проблеми, като ни видят да пренасяме куфарите.

Хазяите по целия свят треперят над наема, който имат да получават. След като платих сметката на Дафне двамата мъже изчезнаха, а дребната женица дори ми се усмихна.

Дафне имаше три чанти, но нито една от тях не беше онзи очукан и обрулен куфар, който бе носила в нощта на първата ни среща.

Изминахме дълъг път. Исках да се държа настрани от Уотс и Комптън, така че поехме към източен Лос Анджелиз; днес му казват Ел Баррио. По онова време беше просто един от еврейските квартали, в последно време превзето от мексиканците.

Минахме покрай стотици бедни домове, тъжни палмови дървета, и хиляди деца, които играеха и танцуваха по улиците.

Накрая стигнахме до една олющена стара къща, която на времето е била имение. Имаше голяма циментова веранда и голям зелен покрив, с два големи прозореца върху всеки един от трите етажа. Два от прозорците бяха разбити; вместо стъкла бяха натъкмени с велпапе и опушени с парцали. Наоколо се навъртаха три кучета и осем стари коли бяха разхвърляни по покрития с червена глина двор под клоните на едно болно и клюмнало дъбово дърво. Сред останките върлуваха шест или седем деца. В дъба беше забита табела с надпис „Стаи под наем“.

Обрасъл като мечка старец в работен комбинезон и фланелка с къси ръкави бе застанал на един алуминиев стол в подножието на стълбите.

— Здравей, Примо — махнах му аз.

— Здравей, Изи — отвърна той на поздрава ми. — Да не си е изгубил тъдява?

— Ами, къде ти. Просто исках малко да се поусамотя, така че разсъдих, че си струва да опитам при теб.

Примо беше истински мексиканец, роден и отраснал в Мексико. Това беше през 1948 година, преди мексиканците и чернокожите да почнат да се ненавиждат едни други. Тогава обаче, преди да се открие потеклото, един мексиканец и един негър се считаха за едно и също нещо. Така да се каже, просто още една двойка с късмета да хване пръчката откъм лайняния й край.

Запознах се с Примо по време градинарския ми период. Работехме заедно, в един екип с други мъже, като вършехме тежка работа в Бевърли Хилс и Брентууд. Поемахме поръчки дори и по центъра на града, до Шеста улица.