Дявол в синя рокля

— Хати не искаше да го пусне вътре, и му каза да се разкара. Той обаче май беше здравата накъркан, защото припадна на улицата. Така че Хати ме накара да изляза и да го разкарам, защото не искаше никакви неприятности с ченгетата. Така че излязох да му помогна да се качи в колата си или каквото има там.

Младока спря да отпие от бирата си, но само се загледа през прозореца.

— Продължавай, Младок — подкани го накрая Плъха. Не го свърташе на едно място.

— Каза, че ще ми даде двайсетачка, ако му кажа за онова момиче, дето ти го търсеше, Изи. Каза, че ще ми даде стотачка, ако го закарам у дома му и му кажа как да намери бялото момиче.

— Знам, че си се хванал с него — произнесе Плъха с клечка за зъби в устата.

— Ами доста пари бяха. — Младока се захили умилостивяващо към разбирането, проявено от Плъха. — Да, откарах го до дома му. И му казах, че съм виждал момичето, което той търси, заедно с Корета Джеймс. Просто някакво бяло момиче, защо да ме е грижа?

— Тогава защо го уби?

— Поиска да предам някаква бележка на Франк Грийн. Каза ми, че щял да ми даде парите след това.

— Така ли?

— Казах му, че може да се ебе в гъза с тия лафове! Направих всичко, което беше поискал от мен, и ако има нужда от още нещо, можем да се разберем след като ми плати. — Младока гледаше като луд. — Каза ми, че съм можел да вървя на майната си с двайсетачката, щом съм разсъждавал така. После ме оскърби и още и хукна в съседната стая. По дяволите! Сигурно си държеше там ютията. Ама аз грабнах ножа от мивката и хукнах подир него. Той като нищо можеше да ме изпревари и да стигне до пистолета си, не е ли така, Плъх?

Плъха само отпи от бирата си и го изгледа.

— Какво искаше да предадеш на Франк? — попитах.

— Искаше да му предам, че той и приятелите му знаели нещо много важно за момичето.

— Дафне?

— Да — каза Младока. — Каза ми, че разполагали с много важна информация за нея и трябвало всички да се съберат и да говорят.

— Какво още каза?

— Нищо.

— И ти го уби, само защото си мислеше, че може да има пистолет?

— Няма нужда ме изпяваш на ченгетата, авер — издума Младока.

Той беше потънал в стола, също като старец. Той имаше достатъчно кураж да се нахвърли върху по-дребен от него човек, да забие нож в гърдите на невъоръжен пияница, но нямаше доблестта да си признае и отговаря за престъпленията си.

— Той не заслужава да живее — прошепна гласът в главата ми.

— Пусни го — казах на Плъха.

24

Дюпре се намираше в дома на сестра си, след Уотс, в Комптън. Була работеше като нощна помощник-сестра в болницата Темпъл, така че вратата ни отвори Дюпре.

— Изи, Плъх — поздрави ни той със спокоен глас.

— Пит! — извика сияещ Плъха. — Това там в кухнята да не са свински опашки?

— Да. Була сготви тази сутрин.

— Не ми казвай къде са, ще вървя подир носа си.

Плъха заобиколи Дюпре и се устреми към източника на готварските аромати. Стояхме в дребния коридор, като се гледахме и двамата в раменете. Бях още с единия крак извън прага. От бетонните саксии, в които Була гледаше розите си, свиреха два щуреца.

— Съжалявам за Корета, Пит. Мъчно ми е за нея.

— Единственото нещо, което искам да знам, е защо, Изи. Защо някой ще му се прииска да я убива? — Когато той вдигна очи към мен, видях, че и двете му очи бяха отекли и с кръгове около тях. Не го попитах, но знаех, че това беше част от разпита в полицията.

— Не знам, човече. Не знам защо някой ще прави такова нещо на друг човек.

Сълзи рукнаха по лицето на Дюпре.

— Пипна ли го онзи, дето я е убил, милост от мен няма да види. — Той ме изгледа право в очите. — Само да го открия, Изи, и ще го убия. Пет пари не давам, който и да е той.

— Вие момчета, заповядайте на масата — обади се Плъха от дъното на коридора. — Вечерята е вече сервирана.

Була имаше ръжено уиски в шкафа. Плъха и Дюпре го изпиха. Дюпре бе плакал и продължи да плаче цяла вечер. Зададох му няколко въпроса, но той не ми отговори нищо. Каза ни как са го разпитвали в полицията и са го задържали два дни без да му кажат защо. Но когато най-накрая му казали за Корета, той рухнал, и те разбрали, че той не е убиецът.

Дюпре не спря да пие докато ни разказваше историята. Наливаше се все повече и повече, докато в един момент заби глава в дивана.

— Дюпре е добър мъж — заяви Плъха. — Ама нещо хич не го бива да носи.

— Ти също не си от най-издръжливите, Реймънд.

— Наричаш ме пиян, така ли?

— Искам само да кажа, че двамата с него излочихте бутилката и можеш да си сигурен, че ще оцветиш всеки балон.

— Щом казваш, че съм пиян, как мога тогава да върша такива нещо?

Той съпроводи думите си с такова мълниеносно движение, което бях виждал само на кино, и измъкна пистолета изпод сакото си. Дулото замря само на сантиметър от челото ми.

— Няма човек в Тексас, по-бързо т мен с пистолет!

— Махни го, Реймънд — изрекох с възможно най-спокойния глас.

— Хайде, давай — изсумтя той, връщайки обратно пистолета в кобура под мишницата му. — Давай, вади пистолета си. Нека да видим кой е по-бързо.

Ръцете ми бяха върху коленете. Знаех, че само да мръдна, и с мен е свършено.

— Нямам пистолет, Реймънд. И ти го знаеш много добре.