Дявол в синя рокля

Мейсън вдигна сакото ми от креслото и ми го подаде също като някакъв лакей. Вероятно си мислеше, че вече ме е хванал и няма къде да мърдам, така че може да си позволи да демонстрира възпитание.

Закараха ме обратно в участъка да снемат отпечатъците ми, после изпратиха отпечатъците ми до централното управление, за да бъдат сравнени с намерените върху ножа.

Милър и Мейсън ме откараха отново в същата малка стаичка за поредния кръг разпити.

Непрекъснато ми задаваха все едни и същи въпроси. Познавах ли Хауърд Грийн? Познавах ли Ричард МакГий? Милър ме плашеше, че ще отиде в кръчмата на Джон и ще намери някого, който да ме свърже с Грийн, но и двамата бяхме, че той блъфираше. В онези дни нямаше и един негър на сто, който да разговаря с полицията. А и тези, които разговаряха, лъжеха по същия начин, както и всички останали. Клиентелата на Джон беше особено задружна, така че от тази страна бях спокоен, най-малкото от свидетелски показания срещу мен от страна на приятели.

Това обаче, което ме тревожеше истински, беше отпечатъкът от пръст.

Знаех, че не съм се докосвал до ножа, но не бях наясно с какво разполагаше полицията. Ако те наистина искаха да заловят човека, извършил убийството, тогава щяха да играят честно и щяха да проверят отпечатъците ми, след което щяха да ме пуснат. Но може би имаха нужда от изкупителна жертва. Може би просто искаха да приключат случая, защото служебната им характеристика за годината едва ли беше добра. Човек никога не може да бъде сигурен когато става дума за ченгета и район с цветнокожо население. Полицията пет пари не даваше за престъпленията сред негрите. Искам да кажа, някое мекошаво ченге можеше да го вземе присърце, ако някой мъж убиеше жена си или наранеше детето си. Едва ли някой обаче щеше да даде и пет пари за насилието, чрез което живееше Франк Грийн. Вестниците дори и не поместваха никакви материали за цветнокож убиец. А когато го правеха, това обикновено ставаше на последните страници.

Така че ако искаха да ми накачат убийството на Хауърд Грийн или това на Корета, просто щяха да ме натопят, за да се отърват по най-бързия начин. Поне така си мислех тогава.

Разликата тук обаче беше тази, че бяха загинали и двама бели мъже. А да убиеш бял човек това вече беше истинско престъпление. Единствената ми надежда беше, че тези ченгета са заинтересувани да открият истинския извършител.

Още ме разпитваха същия следобед, когато един младеж в хлабав кафяв костюм влезе в малката стаичка. Носеше голям кафяв плик, който връчи на Милър. Прошепна нещо в ухото му, и Милър кимна сериозно, сякаш току-що му бяха съобщили нещо много важно. Младежът излезе и Милър се извърна към мен; това беше единственият път, когато го видях да се усмихва.

— Тук в този плик имам отговора за отпечатъците от пръстите, Езекиил — ухили се той.

— Тогава предполагам, че мога да си ходя.

— Ами.

— Какво пише там? — Мейсън подскачаше насам натам като куче, чийто господар се е прибрал у дома.

— Май спипахме убиеца.

Сърцето ми заби толкова бързо, че вече чувах ударите му в сърцето си.

— Не, човече, не съм бил там.

Втренчих се в лицето на Милър, без издавам дори и частица от сграбчилия ме страх. Гледах го и си мислех за всички германци, които бях убил. Той не можеше да ме изплаши, нито да ме смачка.

Милър издърпа един бял лист от плика и го огледа. После погледна мен. После отново плика.

— Можете да си вървите, мистър Ролинс — изрече той след цяла минута. — Но ние отново ще дойдем при вас. Все ще успеем да ви хванем за нещо, Езекиил, можете да заложите на това.

— Изи! Изи, тук! — изсъска Плъха от колата ми от отсрещната страна улицата.

— Откъде взе ключовете ми? — попитах го докато се качвах на седалката до шофьора.

— Ключовете ли? По дяволите, човече, човек трябва само да потърка две клечки една в друга и колата веднага пали.

От стартера висяха множество жици, вързани накъсо. При друг момент сигурно щях да изпадна в бяс, но този път само се разсмях от сърце.

— Тъкмо започвах да си мисля дали да не ти се притека на помощ, Изи — каза Плъха, като потупа пистолета, който бе пуснал между нас на предната седалка.

— Не разполагаха с достатъчно улики, за да ме задържат. Но ако скоро не успеят да открият нещо съществено, като нищо може да им щукне в главите, че аз съм единственото им спасение и да ме замъкнат отново в участъка.

— Е, открих къде държат Дюпре — каза Плъха. — Може да отидем при него и да разсъдим какво да правим по-нататък.

Аз също исках да говоря с Дюпре, но имаше нещо по-важно от него.

— Ще отидем там малко по-късно, но първо искам да ме откараш до едно друго място.

— Къде е това?

— Давай ей там до онзи ъгъл, и после завий наляво — казах.

23