Дяволската колония

Зад канарите от двете му страни се появиха фигури с насочени към него карабини. Пейнтър вдигна ръце, за да покаже, че е невъоръжен, и продължи напред. Носеше единствено раницата със закрепен за нея фенер. Не искаше да държи нищо, което би могло да се сбърка за оръжие.

Един от войниците се опита да влезе в тунела зад него и да потърси останалите. Пистолетният изстрел бързо го отказа.

-      Имам човек на позиция долу! - извика Пейнтър, без да се обръща. - Разполага с предостатъчно муниции и може да ви свали един по един. Дръпнете се. Знам какво искате! Можем да уредим нещата бързо!

Продължи стъпка по стъпка напред, към моста.

От другата страна някакъв дребен мършав мъж се отдели от групата и също тръгна към моста.

Един от наемниците го последва. Пейнтър разпозна командоса, който беше застрелял професор Дентън в университетската лаборатория. Представи си кръвта по ремъка на кучето. Същата, която беше оцапала панталоните му, когато избърса ръце в тях. Втора смърт, причинена от този войник.

„Съжалявам, Нанси... Изобщо не трябваше да те въвличам в това“.

Причерня му, докато изучаваше гиганта с шлема.

„Но сега не е време за отмъщение“.

Това беше ясно. Командосът мъкнеше след себе си вързан младеж със запушена уста. Джордан Апавора. Пейнтър не беше особено изненадан да го види. Вече се беше сетил, че някой е издал на Гилдията, че е в Аризона. Кръгът заподозрени не беше голям.

Макар и сам, трябваше да привлече вниманието им и да вземе нещата под контрол.

- Не е оръжие - извика Пейнтър и бавно се пресегна да отвори страничния джоб на раницата си. С едната си ръка внимателно извади двете златни плочки и ги вдигна високо над главата си. - Предполагам, че сте тук за това, нали?

Мършавият от другата страна на моста го загледа подозрително, явно се мъчеше да разбере каква е играта. След дълго мълчание сви рамене. Вероятно смяташе, че така или иначе преимуществото е негово.

-      Мосю Кроу, аз съм Рафаел Сен Жермен. - Акцентът му бе френски, аристократичен, с характерното за Монако напевно произношение, което означаваше, че е някъде от Южна Франция. Посочи с бастуна. Ръката му едва забележимо трепереше, нещо необичайно за толкова млад човек: вероятно се беше родил с някакъв дефект и треперенето се бе засилило от тежкото слизане и жегата. - Смятам да взема тези неща от вас.

- Разбира се - отвърна Пейнтър. - Можете да ги вземете просто така. Като знак на добра воля.

Въпреки това един войник се промъкна зад него и ги изтръгна от ръцете му.

Французинът направи знак на наемника да отиде при него, но нито за миг не престана да следи Пейнтър. Въпреки че изглеждаше крехък, в очите му се четеше мрачно коварство. Не беше за пренебрегване. Преследваното животно е най-опасно, когато е ранено, а този човек бе ранен по рождение. Но въпреки това беше оцелял в група, която не толерира никаква слабост - при това не само оцелял, но и преуспяч.

Рафаел разгледа плочките.

- Щедростта ви е изключително объркваща. Ако позволите да бъда прям, очаквах повече съпротива. Какво ми пречи да ви убия още сега?

Отзад го взеха на мушка.

Пейнтър направи още една крачка и спря на края на моста. Искаше да е сигурен, че са го разбрали.

- Защото това беше знак на готовността ми да си сътрудничим - каза той. - Защото тези две плочки са нищо в сравнение с онова, което намерихме долу.

Мъжът наклони глава настрани, насочил цялото си внимание към него.

„Точно така“.

- Може ли? - попита Пейнтър и посегна да отвори другия джоб на раницата си.

- Моля.

Пейнтър бръкна и извади похлупака на златния съд, който бяха намерили. Вдигна високо вълчия тотем.

При вида му коленете на онзи се подгънаха и той едва успя да се задържи прав благодарение на бастуна. От изненада премина на френски.

- Non, il ne peut pas etre...

- По реакцията ви съдя, че знаете какво сме намерили.

- Oui. Да. - Мъжът се мъчеше да се овладее. На лицето му бе изписана алчност.

- В момента един от другарите ми чака далеч долу. Не се ли върна, той е готов да хвърли златната ваза в друга подобна река от кал и течението ще я отнесе.

Французинът трепереше от безсилие, но в очите му танцуваше и предизвикателно пламъче.

- Ясно. Какви са условията ви?

- Мъжете ви ще се изтеглят при вас. Искам момчето като знак на добрата ви воля. После ще сляза долу да взема вазата. След това ще направим последната размяна.

- Какво ще разменяме?

- Много добре знаете. - Пейнтър даде израз на яростта си, която бе потискал толкова дълго. - Искам племенницата си.

18:28

„Tres interessant...“

Преговорите изведнъж бяха станали много по-предизвикателни и вълнуващи. Затаил дъх, Рафе се взираше в златния похлупак. Подобни съдове имаха потенциала да се превърнат в Светия Граал на нанотехнология- та, ключ към изгубената алхимия, обещаваща огромен поврат в индустрията и източник на неизчислими богатства. И нещо по-важно, вазата щеше да осигури на фамилията му изкачване в йерархията, може би до висините на оцелялата Истинска кръвна линия.

И Сен Жермен щеше да дължи цялата тази слава на своя син с трошливи кости. Нищо не биваше да попречи на това да се случи.