Дяволската колония

Това беше само началото. По знак на Уолдорф четирима войници зад кордона - същите, които ги бяха докарали от летището, - откриха огън по полицаите на Монетния двор.

Хладнокръвното клане приключи за секунди.

- Мръсници! - тихо промълви Грей.

Монк клекна да провери дали Линдъл има пулс. Нямаше.

- Вземете плочите - нареди Уолдорф на войниците - и натоварете пленниците в колата. Закарайте ги на мястото на срещата. - После посочи крака си. - Действайте.

Един от войниците се прицели и го простреля в бедрото. Уолдорф падна, но не изкрещя от болка, а само изпъшка.

Сейчан разбра какво става. Нагласяваха всичко така, сякаш групата на Грей е атакувала хранилището и е избягала. Дори забавянето на летището вече имаше обяснение. Изпратените да ги посрещнат войници вероятно лежаха мъртви в някоя канавка, а тези ги бяха сменили. Впери поглед в Уолдорф. Знаеше, че Гилдията има свои агенти във всякакви секретни обекти. Колко време бе отнело на Уолдорф, за да се добере до това място? И дали Гилдията не използваше комплекса като своя част- на банка?

Или беше нещо още по-подло? Може би Гилдията винаги бе подозирала, че във Форт Нокс е скрито нещо важно? Но просто не бяха могли да го намерят - и бяха оставили Сигма да им свърши черната работа?

„Използваха ни“ - осъзна тя.

Явно се бяха възползвали изцяло от положението, за да накарат уникалния талант на Грей за справяне със загадки да работи за тях.

И сега врагът се готвеше да избяга с наградата.

Не можеха да окажат никаква съпротива - трима стрелци ги държаха на прицел, готови да стрелят и при най-малкия признак за неподчинение.

Поведоха ги към изхода.

Сейчан не си правеше никакви илюзии.

Беше предала Гилдията.

И сега Гилдията щеше да си отмъсти.

31 май, 18:11

Аризона

Докато спускаха шейната от увисналия във въздуха хеликоптер, Кай се държеше здраво с две ръце за въжето. Ревящите ротори вдигаха облаци прах. Тя се взираше надолу към платото; от гледката й се завиваше свят и усещането се влошаваше от поривите горещ пустинен вятър, който люлееше въжето.

- Почти стигнахме - каза Джордан.

Спускаха ги заедно в алуминиевата люлка. Очите му бяха в тъмни кръгове от удара с приклад в лицето, но той като че ли не усещаше болката. Държеше се за въжето само с една ръка, а с другата я беше прегърнал. Кай винаги се бе страхувала от височината и това важеше с особена сила сега.

Накрая войниците на земята уловиха шейната, дръпнаха ги да слязат и ги поведоха към улея, който беше видяла на екрана. Спускането бе стръмно, но нямаха избор.

В края на улея кипеше оживена дейност. Наоколо имаше разтоварено оборудване и сандъци, някои отворени. Някъде разбиваха скала. Какво ставаше?

Рафаел Сен Жермен се бе подпрял на бастуна си до някаква дупка в земята. Блъснаха Кай да тръгне към него.

- А, ето ви най-после - каза той. - Май вече всички се събрахме.

От дупката се появи човек с черна бойна броня и нелепо голям шлем. Дори без да вижда лицето му, Кай позна, че е русият гигант Берн. След миг той свали шлема си. От миглите и носа му капеше пот.

- Сър, засадата е разположена - докладва Берн на Рафаел. - Остава само да пуснем примамката.

Сиво-зелените му очи се стрелнаха към Кай.

- Tres bon, Берн. Значи сме готови. Ще пуснем долу и двамата. Няма причина да не си изиграем всички карти.

Кай се обърна към Джордан. Той гледаше настрани - към един брезент, изпод който стърчаха крака в кубинки. Кай отново видя в ума си изстрела, който бе повалил рейнджърката, и се разтрепери. Джордан забеляза в какво се е загледала и я прегърна.

Берн изгуби търпение и понечи да ги раздели, но Джордан бутна ръката му настрани. Изненадващо, но успя.

- Можем и сами - каза хладно.

И двамата знаеха къде трябва да отидат.

Долу в черната дупка.

Но какво ги очакваше там?

18:22

Пейнтър се изкачваше по тунела към пещерата с врящата кал. Беше оставил Ханк долу, при гробницата на анасазите. Въоръженият с пистолета на Пейнтър Ковал- ски беше заел позиция зад покрити с лед нападали скали на няколко метра зад него.

Пейнтър прехвърляше в ума си различни сценарии и се опитваше да предвиди всяка случайност, да мисли десетина хода пред противника си. Вървеше невъоръжен. Каква полза имаше от оръжие? Така или иначе не разполагаха с достатъчно огнева мощ, за да успеят да се измъкнат с бой. Трябваше да използва хитрина.

Стигна до пълната със серни пари зала и отново изпита благоговение и ужас при вида на кипящата кал, която се стичаше по стената и течеше през пещерата. Горещината изглеждаше още по-непоносима, но вероятно това се дължеше на студа в гробницата долу.

Събра кураж за онова, което предстоеше, и излезе от тунела. Поставените от другата страна на моста лампи осветяваха скупчена група войници. Не се опитваха да се скрият. Противниците явно се бяха досетили, че избягалото куче е предупредило жертвите им.