Дяволската колония

Монк тръгна към него и вдигна карабината си.

Облещеното хлапе премести поглед от оръжието към лицето му и изруга:

- По дяволите! - Посочи стария си ръждив „Понтиак Файърбърд“ и отстъпи, като се подхлъзна на сапунената вода. - Спокойно, човече. Ключовете са на таблото.

Монк посочи военния джип.

- Нашите също. Ако искаш, твой е.

Младежът не изглеждаше особено навит. Не беше глупак. Беше схванал какво е положението.

Грей забърза към понтиака, хвърли безценната плоча в багажника и седна зад волана. На ключовете имаше сребърна висулка във формата на череп. Надяваше се това да не е лоша поличба.

Този път Сейчан седна отпред. За Монк остана задната седалка.

След минути вече излизаха от града. Грей ги накара да махнат батериите на телефоните си, за да не могат да ги следят. Не искаше да поема никакви рискове със съкровището в багажника.

Преди да извади батерията на собствения си телефон, видя гласовата поща от номера на родителите си. В момента нямаше време за това. Не искаше и да предизвиква нежелателно внимание към тях, като им се обади. Освен това беше дал на майка си списък с номера за спешни случаи. Трябваше да й свършат работа на първо време.

Ясно беше, че ще се наложи да купят телефони с предплатени минути, за да се свържат със Сигма и да решат как да действат оттук нататък. Но засега трябваше да продължат да се движат и да не се появяват на радарите.

След като прекъснаха електронните си следи, Грей пое право на юг, като правеше справки с картата, за която плати в брой на една бензиностанция. Носеше се по второстепенни пътища, като избягваше основните артерии и изстискваше всяка капчица сила на стария двигател. Единствената следа, която оставяше, беше мазният дим от ауспуха, дължащ се на зле работещ цилиндър.

Поне се надяваше, че това е единствената следа.

Мъничкият сребърен череп непрекъснато почукваше кормилния прът, сякаш се опитваше да го предупреди.

Но за какво?

31 май, 18:43

Под пустинята в Аризона

Ханк Канош клечеше и потупваше кучето по врата, за да го успокои. И двамата трепереха от напрежение - и от студа в ледената гробница също. Фенерчето хвърляше самотен кръг светлина около тях. Ханк се взираше към тунела.

      „Какво става там горе?“

Изобщо не трябваше да се съгласява да остане тук. Кауч изръмжа предупредително и след секунди Ханк също ги чу - приглушени гласове, които приближаваха и отекваха в тунела.

„Кой идва? Приятел или враг?“

После някой се подхлъзна - и един младеж се плъзна по задник от заледения отвор на тунела и бързо скочи на крака. Кауч излая за поздрав, а Ханк отстъпи предпазливо, докато умът му се мъчеше да осмисли какво прави момчето тук.

-      Джордан?

- Назад! - извика младежът, изтича до Ханк, сграбчи го за ръката и го помъкна надалеч от тунела.

- Какво става?

Пейнтър и Ковалски излетяха от отвора.

И се метнаха настрани.

Последва нещо невъзможно.

От отвора на тунела се стрелна огромен черен червей - стигна чак до покритите с лед руини. Цилиндричното тяло бързо изгуби очертанията си и се стопи, издишвайки сярна пара. Някакъв голям мехур се спука, изхвърляйки гореща маса.

Кал.

От тунела се изля още сгъстяваща се маса, започна да изпълва на тласъци пространството, а тунелът продължаваше да се оригва и да бълва полутвърдата маса.

- Взривиха моста - обясни задъхано Пейнтър, държеше се за хълбока. Махна им да се дръпнат още. - Експлозията разпука стената на пещерата и се изля цяло езеро вряща кал.

Джордан разтърка ръце от студа.

- Трябва да се махаме. - Пейнтър погледна натрупващата се зад него кална планина. - Спаси ни единствено ниската температура тук. Калта изстива и образува нещо като тапа в тунела. Но не можем да се надяваме, че ще издържи дълго. Образувалото се горе езеро в крайна сметка ще се добере дотук или налягането ще изхвърли тапата. Така или иначе, по-добре да ни няма, когато това се случи.

Ханк напълно споделяше мнението му. Впери поглед в гробницата на анасазите. Мъртвите най-сетне щяха да получат подобаващо изпращане, погребани в нещо повече от лед.

Джордан зададе важния въпрос. Опитваше се да изглежда храбър като останалите, но гласът му издаваше обхваналия го ужас.

- Къде можем да идем?

- Това трябва да е огромна система от пещери - каза Пейнтър. - Така че засега просто ще продължим напред.

Сякаш за да потвърди недвусмислено думите му, тунелът отново избълва огромна струя кал, която се разплиска в залата, задимя и забълбука, докато не изстина. Докато те отстъпваха, гъстата маса продължаваше да изпълва пещерата.

Пейнтър посочи към най-големия от излизащите от пещерата тунели.

- Бързо!

Втурнаха се презглава. Пейнтър водеше; Ковалски беше последен. Тунелът се спускаше надолу, все още заледен. Ханк си представи наводнението, което бе удавило скритото селище на анасазите, представи си как водата се оттича точно по този тунел и постепенно се превръща в лед.

Джордан прокара длан по ниския таван.

- Мисля, че се намираме в стара магмена тръба. Може да продължава безкрайно надолу.