Дяволската колония

След като се спасиха от калта, той ги поведе до края на магмената тръба. Озоваха се в същински лабиринт от тунели, улеи, скални сипеи и задънени проходи. През последния половин час Пейнтър се мъчеше да намери път нагоре, но всеки път се озоваваха все по-надолу и по-надолу.

Трябваше да си отдъхнат и да обмислят положението и затова той обяви почивка в една малка пещера. Огледа се. От нея излизаха три тунела в различни посоки.

„А сега накъде?“

Загледа се в изкаляните си спътници. Ханк беше пуснал меха си да обикаля в кръг. Ковалски вече беше изпил своя, а мехът на Пейнтър бе отнесен заедно с раницата му от онази черна амазонка. Често чуваха звука на течаща вода, но така и не я откриваха. Обезводняването беше най-голямата заплаха. Ако студът не ги убиеше, липсата на вода със сигурност щеше да го направи.

„Колко още ще издържат?“

Ханк изглеждаше на път да рухне. Ковалски не изглеждаше много по-добре. Потеше се като състезателен кон и сигурно губеше по половин литър вода на няколко минути. Дори Джордан изглеждаше изтощен и умърлушен.

Пейнтър знаеше, че онова, което им тежи най-много и прави трудна всяка следваща стъпка, е безизходността на положението им. Самият той се чувстваше два пъти по-смазан. Затвореше ли очи, все виждаше лицето на Кай, докато я мъкнеха навън, чуваше хлипането и виковете й.

Дали още бе жива?

Тази тревога тормозеше не само него. Джордан беше задавал подобни въпроси по пътя и не криеше опасенията си. Двамата явно се бяха сближили.

Джордан беше облегнал глава на стената, твърде уморен, за да помръдне. Пейнтър го загледа и внезапно си даде сметка колко млад е всъщност. Държеше се като истински мъж, но всъщност едва беше излязъл от момчешките години.

Докато го гледаше, забеляза как перчемът на младежа - всъщност няколкото стърчащи косъма - леко потрепна. Джордан се почеса. Може би също го беше усетил.

На Пейнтър му трябваха няколко секунди, за да събере две и две.

„Това е отговорът...“

Скочи на крака, забравил напълно умората си.

- Тук духа - каза той. - Съвсем слабо, но се усеща.

Ковалски отвори едно око.

- И какво от това?

- Това е дишаща пещерна система. И продължава да диша.

Очите на Ханк се разшириха и унинието му изчезна. Вдигна мократа си ръка, за да определи посоката на полъха.

- Това, че е запушен един отдушник, не означава, че са запушили всички - Обясни Пейнтър. - Можем да намерим изхода, като вървим по посоката на въздушния поток.

Ковалски се плесна по бедрото и се изправи.

- Тогава какво чакаме? Излезем ли оттук, отивам да търся първата поилка. И за първи път в проклетия си живот имам предвид вода.

Продължиха с подновена надежда.

Но не и преди Ковалски да разясни последните си думи.

- Разбира се, това не означава, че бих отказал студена бира, ако някой ми предложи.

Преходът беше съпроводен с не по-малко трудности и разочарования, но надеждата не напускаше духовете им и им вдъхваше сили. Проверяваха на всеки кръстопът с малкия кибрит от раницата на Ханк, като гледаха посоката на дима и пламъка. През следващите два часа полъхът се засилваше все повече, което ги окуражи да ускорят крачка.

- Трябва да сме близо до повърхността - каза Ханк и смукна през тръбичката. Чу се печално бълбукане. Мехът му беше празен.

Трябваше да намерят начин да излязат.

Пейнтър си погледна часовника.

21:45

След час все още изглеждаше, че не приближават повърхността. Времето им свършваше - бяха останали без вода и само с един работещ фенер.

Пейнтър чу странно хрущене. Някакъв камък се беше раздробил под крака му. Насочи лъча надолу. По варовиковия под имаше пръснати парчета керамика с черно- бяла украса.

Не беше камък, а гърне.

Ханк се наведе и взе едно парче.

- Това е на анасази.

Пейнтър насочи лъча нагоре по улея, който изкачваха през последните десет минути. По скалните корнизи се виждаха още купи и глинени съдове.

- Вижте - обади се Джордан зад него. - Пещерно изкуство.

Ханк слезе до младежа. Пейнтър беше подминал изображението, без да го забележи - умората беше притъпила сетивата му.

- Петроглифи - каза Ханк и се загледа нагоре по улея.

- Пейнтър, бихте ли изключили фенерчето?

Пейнтър разбра какво има предвид професорът и се подчини.

Обгърна ги пълен мрак.

Не, не пълен.

Загледа се нагоре. Там имаше слаба светлина, по-скоро тъмносиво петно на черния фон.

- Мисля, че зная къде сме - обади се Ханк в мрака.

Пейнтър отново включи фенерчето.

Очите на професора бяха огромни. Той махна на Пейнтър да продължи напред.

- Не би трябвало да е далеч.

Пейнтър му вярваше. Ускориха темпо, особено след като се появиха изсечени в скалата стъпала, които водеха към квадрат лунна светлина, лееща се през стоманена решетка. Пейнтър я беше виждал и преди - но от другата страна.

- Това е отдушникът на Вупатки - промълви той. Спомни си думите на Нанси за пещерната система.

„Двеста хиляди кубични метра... продължава километри“.

Оказа се вярно - и може би преценката беше дори занижена.

Ханк не можеше да скрие вълнението си.