Дяволската колония

Той беше с размерите на обикновен патрон 12-и калибър, но беше прозрачен и пълен с електроника вместо обичайните едри сачми. Въпреки опита си в областта на електротехниката и микродизайна Пейнтър беше затаил дъх. И при най-малката грешка можеше да каже сбогом на пръстите си.

Докато закрепваше последната жица, като внимаваше да не повреди трансформатора и микропроцесора на устройството, лек шум привлече вниманието му към вратата на лабораторията. До тях достигна издай- ническият тропот на кубинки по стълби, последван от приглушени гласове - отсечени и кратки, определено на военни. Търсещите ги бяха тръгнали насам, уверени, движещи се с минимална предпазливост, сигурни, че целите, им са просто уплашени невъоръжени цивилни.

Пейнтър бързо сглоби модифицирания патрон, прибра го в джоба си, грабна опряната на работната маса пушка и направи знак на Дентън.

- Дам ли ви сигнал, отивайте при другите - прошепна му. - Ще спечеля малко време.

Професорът кимна, но тънкият лъч на фенерчето трепереше, когато го изключи.

Пейнтър поведе към вратата на лабораторията и направи няколко крачки в коридора. Следван плътно от Дентън, надникна иззад ъгъла. На слабата светлина на аварийните знаци видя до стълбището група мъже с черни униформи на командоси. По жестовете им разбра, че екипът се приготвя да се раздели - половината трябваше да претърсва мазето под сградата, а другата - да продължи в подземния комплекс северно от центъра.

Пейнтър нямаше нито миг за губене. Постави пръст на устните си и махна на Дентън да тръгне по коридора, далеч от събралите се във фоайето при стълбите. Нямаше да остане дълго на открито. На по-малко от пет метра тъмният коридор завиваше наляво. След това професорът само трябваше да изтича по права линия при другите.

Дентън като че ли разбираше това и тръгна, прилепен до стената. Пейнтър използва кръглия мерник на пушката, за да държи под око щурмовия екип. Ако някой от тях направеше агресивно движение към Дентън, щеше да го свали с електрически патрон. Изненадата от по- добна въоръжена съпротива щеше да накара ловците незабавно да потърсят прикритие и Пейнтър се надяваше, че това ще му осигури достатъчно време, за да стигне до ъгъла, преди да се окопитят.

Без да сваля поглед от противниците, той се заслуша в тихите отдалечаващи се стъпки на Дентън. И изведнъж чу звук, сякаш някой се изкашля тихо два пъти. Обърна се точно навреме, за да види как Дентън полита назад и се удря в стената. После тялото му се свлече. Половината му лице беше изчезнало.

Пейнтър си заповяда да не реагира. Стоеше смъртно спокоен, яростта подклаждаше решимостта му.

Иззад ъгъла се показа едър мъж с димящ пистолет със заглушител в ръка. Беше облечен в боен екип като останалите, с визьор за нощно виждане на шлема. За разлика от другарите му, в поведението на този нямаше нищо небрежно. Увереността на движенията му ясно показваше, че той командва. Сигурно беше успял да се промъкне покрай тях, докато бяха в лабораторията, като се беше погрижил да разузнае самостоятелно. Беше нащрек - явно бягащият професор го беше изненадал. Войникът определено не възнамеряваше да позволи това да се повтаря. Завъртя се в посока към Пейнтър.

Забелязан или не, Пейнтър знаеше, че единствената му надежда е в атаката. Метна се ниско в коридора. Пистолетът отново издаде кашлящия звук - противникът му бе бърз, но в бързината си стреля твърде високо.

Пейнтър дръпна спусъка, докато се плъзгаше по рамо. Гърмежът на пушката бе оглушителен. Мъжът изпъшка и се вдърви, крайниците му затрепериха неудържимо.

Докато противникът политаше към пода, Пейнтър се претърколи по гръб и презареди.

Скочи на крака, стреля слепешком към стълбището и се обърна. Чу задавен вик - беше улучил някого. Малката победа му даде допълнителни сили. Стигна до ъгъла и се метна над гърчещото се агонизиращо тяло на устроилия засадата.

Докато минаваше, зърна мъртвия Дентън на пода. За миг го прониза вина. Професорът беше под негова защита. Изобщо не трябваше да го излага на подобна опасност - но знаеше защо го беше направил.

Представи си лицето на Кай - уплашено, с огромни като на кошута очи, изглеждаше много по-малка от осемнадесет. Беше поел риск, какъвто обикновено не би поел - и друг човек бе платил за безразсъдството му.

Но сега нямаше време за угризения.

Зад него избухна стрелба. Той се сниши и се метна настрани от пътя на куршумите - но знаеше, че тази отсрочка няма да е дълга.

23:39

- Ставай! - извика Рафе на екрана.

Благодарение на камерата беше гледал как Берн застрелва в лицето някакъв старец с бяла престилка и се наслади на замръзналата му изненадана физиономия, преди тя да изчезне в облак от кост и кръв. Победата обаче се оказа краткотрайна. В следващия момент първият му помощник лежеше по гръб. Камерата започна да предава трепереща картина на тавана, след което някаква тъмна фигура с карабина или пушка в ръка прескочи тялото на Берн.

Рафе се наведе толкова напред, че носът му почти опря екрана. Натисна бутона, активиращ радиостанцията на Берн, и повтори:

- Ставай!