Дяволската колония

Заедно със спиралата изображението имаше диаметър цял метър. Древният художник беше използвал и двете техники, засвидетелствани при останалите петроглифи. Луната и звездата бяха изстъргани, а спиралата бе съставена от хиляди дупчици колкото върха на кутре.

Кауч подуши рисунката - отначало любопитно, но после козината на врата му настръхна. Отстъпи назад и кихна раздразнено.

Ханк и Пейнтър се спогледаха. Пейнтър пръв се наведе и доближи нос до изображението. Ханк направи същото.

- Надушвате ли нещо? - попита Пейнтър.

- Не точно - отвърна Ханк, в гласа му се долавяше възбуда.

И тогава Пейнтър също го усети - едва доловим полъх по бузата, подобен на целувката на перце. Надигна се и протегна ръка над петроглифа и малките дупчици.

- Полъх - каза Ханк. - Идва отдолу, през дупките на спиралата.

- Значи отдолу има отдушник. Също като при Вупатки.

Пейнтър се наведе и внимателно прокара длан по изображението. Част от прахта полетя нагоре, когато стигна дупките, но не това беше целта му. Почистваше поради друга причина.

Прокара пръсти по ръба на петроглифа, после посегна към ръката на Ханк, за да подкани професора да последва примера му.

- Ето тук - каза Пейнтър и прокара пръста на Ханк по улея около изображението.

- Било е зазидано тук - промълви смаяно професорът.

Пейнтър кимна.

- Някой е запечатал отдушника с пясъчникова плоча. Досущ като капак на канал.

- Но са оставили дупки, за да могат пещерите да продължат да дишат.

Пейнтър го погледна в очите и отсече:

- Трябва да слезем долу.

31 май, 16:50

Вашингтон, окръг Колумбия

Tози ден никога няма да свърши“. Грей пресече Националната алея в сянката на Монумента на Вашингтон, като поглеждаше свирепо към слънцето. То сякаш отказваше да залезе. Въпреки че полетът от Рейкявик беше продължил пет часа, заради разликата във времето бе кацнал във Вашингтон само час след като напусна Исландия - макар да пътуваше много, подобни промени продължаваха да объркват биологичния му часовник.

Раздразнението му донякъде се дължеше и на двата часа, прекарани под земята, в централата на Сигма под Смитсъновия замък. Трябваше да докладва подробно, а в същото време изгаряше от нетърпение да открие какво пише в дневника на Аршар Фортескю.

Със сигурност трябваше да е нещо важно и самият той носеше доказателство за това. Докосна предпазливо лявото си ухо. Прозрачното лепило за кожа слепваше ръбовете на драскотината от куршума, която бе получил, докато се мъчеше да отнеме раницата от агента на Гил- дията над острова. Неговите наранявания обаче далеч не бяха най-лошите от пътуването.

- Намали малко! - обади се Сейчан зад него.

Тя го следваше, накуцвайки с десния си крак. Медиците на Сигма се бяха погрижили и за нейните рани, като зашиха по-дълбоките ухапвания и я напомпаха с антибиотици и обезболяващо, както си личеше по леко изцъкления й поглед. Беше изкарала късмет, че косатките се бяха отнесли с нея възможно най-внимателно - в противен случай щеше да остане без крак.

Грей спря и я изчака да го настигне.

- Можехме да вземем онова такси.

- Трябваше да се разтъпча. Колкото повече се движа, толкова по-бързо ще се оправя.

Грей не беше особено убеден в това. Беше чул един от лекарите да я предупреждава да не се напряга много. Забелязваше обаче и дивото пламъче зад изцъкления от лекарствата поглед. И на нея двучасовият престой под земята й беше харесал толкова, колкото и на него. Беше чел, че акулите не можели да дишат, ако не се движат непрекъснато. Подозираше, че същото се отнася и за Сейчан.

В един момент Сейчан залитна и Грей я подхвана през кръста, за да не падне. Тя изруга, запази равновесие и се опита да се освободи, но той я придърпа към себе си, хвана ръката й и я постави на рамото си.

- Просто се дръж за мен.

Сейчан понечи да си махне ръката, но той й се намръщи. Тя въздъхна и пръстите й се вкопчиха в рамото му. Грей продължи да я държи през кръста, под разкопчаното й яке, готов да я подхване, ако се наложи.

Докато минаваха между Националния исторически музей и Националната художествена галерия, пръстите й вече се бяха впили в ключицата му. Грей я държеше здраво.

- Следващия път с таксито... - изпъшка тя и му се усмихна отпаднало.

За момента Грей бе егоистично доволен, че вървят пеша. Сейчан се облягаше тежко на него. Долавяше аромата на праскова от косата й, примесен с друга, по- плътна, почти пикантна миризма от влажната й кожа. А дълбоко в себе си бе достатъчно примитивен мъжкар, за да се наслади на този рядък момент на слабост, в който тя имаше нужда от него.

Прегърна я по-силно, усещайки топлината на тялото й под блузата, но тази интимност не издържа дълго.

- Слава богу, почти стигнахме - каза тя и се отдръпна, но без да пуска рамото му.

Сградата на Националния архив се издигаше пред тях. Бяха се уговорили да се срещнат с куратора и асистентката му долу, в работната стая. Малко след като отиде в Сигма, Грей беше поръчал да им изпратят фотокопие на стария дневник. Оригиналът беше на сигурно място в хранилището на Сигма. Нямаха намерение да го рискуват.