Дяволската колония

Другият мъж в стаята стана, като се подпираше на бастун. Кай си помисли, че е възрастен - може би заради бастуна, изключително консервативния костюм или крехкия му вид. Но докато той заобикаляше масата, видя, че лицето му е гладко, ако не се брои късата черна брада, поддържана грижливо като косата му. Не би могъл да е на повече от трийсет и пет.

- А, ето ви и вас, госпожице Куочийтс. Аз съм Рафаел Сен Жермен. - Погледна си часовника. - Очаквахме да дойдете много по-рано и се наложи да започнем без вас.

И махна с бастуна към Алвин. Старецът трепна, от което сърцето я заболя още повече.

- Опитвахме се да разберем местонахождението на чичо ви, но Алвин и Айрис се оказаха изключително неот- зивчиви... въпреки нежните грижи на скъпата ми Ашанда.

Жената при огнището вдигна глава.

При вида й Кай изстина. Макар и едра, жената изглеждаше напълно нормална, но очите й, които проблясваха на светлината на пламъците, бяха невъобразимо пусти, същинско огледало за онзи, който ги погледнеше.

Почукването на бастуна по пода я изтръгна от унеса.

- И тъй, по същество. - Рафаел махна на жената да вземе ръжена. - Все още се нуждаем от отговор.

- Недейте! - почти изхлипа Кай. - Те не знаят къде е отишъл чичо ми!

Рафаел повдигна вежди.

- Точно това твърдяха и те, но как мога да им вярвам?

- Моля ви... чичо ми така и не им каза. Не искаше да знаят. Само аз знам.

- Не им казвай - обади се Айрис с дрезгав от гняв и мъка глас.

Рафаел заразглежда гредите на покрива.

- Каква мелодрама!

- Ще ви кажа. Ще ви кажа всичко. - Кай успя да овладее гласа си. - Но не и преди да пуснете останалите... всички. След като са в безопасност, ще ви кажа къде отиде чичо ми.

Рафаел като че ли преценяваше предложението.

-      Макар да не се съмнявам, че сте честна и откровена, госпожице Куочийтс, боя се, че не мога да поема такъв риск. - И махна на черната жена да приближи Алвин. - По принцип езиците се развързват трудно без добра мотивация. Всичко опира до най-основна физика, нали разбирате. Действие и противодействие, дразнене и реакция, такива неща.

Ръженът приближи бузата на Алвин. Железният му връх светеше в мътночервено и тихо съскаше.

Рафаел се подпря с двете си ръце на бастуна.

- Точно този белег ще е много по-труден за криене. Разбира се, стига да остане жив.

Кай трябваше да спре това. Имаше само една възможност. За да спечели малко време и да не им позволи да измъчват Алвин, трябваше да им каже истината.

Отвори уста, но Джордан я изпревари.

- Вземете мен! - извика той от пода. - Ако ви трябва съдействието на Кай, можете да използвате мен като мотиватор. Само пуснете двамата Хуметева, моля ви.

Кай моментално се възползва от шанса.

- Прав е. Направете го и ще говоря.

- Скъпа моя, ще проговорите независимо дали ще пуснем Айрис и Алвин, или не.

- Но ще ви отнеме повече време - не отстъпваше Кай.

- Може би твърде много.

Обърна се и погледна Айрис в очите, като се мъчеше да почерпи сила от възрастната жена. Ако се наложеше, щеше да се съпротивлява колкото може по-дълго, щеше да направи всичко по силите си да убеди инквизиторите, че ще изгубят ценно време с измъчването на Алвин и Айрис, че могат да получат нужните им отговори много по-бързо, като пуснат старата двойка на свобода.

Обърна се отново към Рафаел и го изгледа решително. Той впери поглед в нея. Кай не смееше да помръдне.

След няколко безкрайни секунди Рафаел сви рамене.

- Добре изиграно и обосновано, госпожице Куочийтс.

- Посочи с бастуна си русия войник. - Вземете семейство Хуметева, качете ги на едното АТВ и ги пуснете.

- Искам да го видя с очите си - обади се Кай. - За да съм сигурна, че са в безопасност.

- Не бих го и направил по друг начин.

Само няколко минути по-късно Айрис и Алвин седяха на бялото АТВ. Алвин бе твърде слаб от изтезанията и затова се качи зад жена си. Айрис кимна на Кай, като с този единствен жест едновременно й благодареше и й казваше да се пази.

Тя отвърна на кимането, връщайки им същото послание.

„Благодаря... и се пазете“.

Айрис даде газ и потегли. Двамата се насочиха към едно сухо корито и бързо изчезнаха зад най-близкия завой.

Кай остана пред пуеблото и гледаше как облакът прах се отдалечава все-повече и повече в пустошта.

Рафаел стоеше на сянка на верандата.

- Мисля, че това би трябвало да ви удовлетвори.

Кай се обърна и въздъхна треперливо. Впери поглед в мъжа и черната като сянка жена зад него. Всяка лъжа, която изречеше, щеше да бъде наказана - и наказанието щеше да се стовари не върху нея, а върху Джордан. Но ако проговореше, щяха да ги оставят живи.

За да ги използват срещу Пейнтър.

Както бе казал кучият син, всичко опираше до най- основни закони.

- Чичо ми отлетя за Флагстаф - най-сетне призна тя.

- Заминаха за кратера Сънсет.

И бързо им разказа защо - искаше да е съвсем убедителна.

Когато приключи, Рафаел изглеждаше доста смутен.

- Изглежда, че знаят много повече, отколкото очаквах... - Успя обаче бързо да се окопити. - Няма значение. Ще се погрижим за това.

Обърна се към отворената врата и високия рус войник.

- Берн, обади се на снайпериста си. Кажи му да си свърши работата и да се оттегли към хеликоптера.