Дяволската колония

Дъното на съда беше сковано от пет сантиметра лед, но не това безпокоеше професора. Всички те бяха видели какво се случва, когато някой се отнася небрежно с артефакти, оставени от тоутсиий унстоу пуутсийв.

- Мисля, че всичко би трябвало да е наред - каза Пейнтър. - Стояло е замръзнало от векове.

Спомняше си твърдението на Роналд Чин, че експлозивното вещество трябва се нуждае от топлина, за да е стабилно, или от много висока температура, за да се унищожи. Дестабилизираше се само когато е студено. Въпреки това затаи дъх, докато посягаше към похлупака във форма на вълча глава. Повдигна го, като строши тънката ледена кора, и освети вътрешността с фенерчето.

Издиша с облекчение.

- Точно както предполагах. Вътре няма нищо.

Подаде похлупака на Ханк и се зае да освободи съда от леда. След няколко резки дърпания успя.

- Тежък е - каза той, докато връщаше похлупака на мястото му. - Обзалагам се, че е от същото плътно злато като плочките. Явно древните са използвали този метал за изолиране на нестабилното вещество.

- Защо мислите така?

- Колкото по-плътен е металът, толкова по-добре запазва топлината. Може да е нужно повече време да се затопли, но след това си остава топъл за много повече време. Подобен изолатор е допълнителна застраховка срещу резки промени в температурата. И също така дава на притежателите му допълнително време да пренесат веществото от един източник на топлина до друг.

- Тоест златото е помагало на древните да стабилизират веществото?

- Мисля, че този съд е може би един от неизползваните контейнери. Но като се има предвид случилото се при кратера Сънсет, анасазите със сигурност са откраднали и един пълен. - Пейнтър завъртя съда в ръцете си.

- Вижте и това. От другата страна.

Ханк се приведе и погледна.

На задната част имаше подробна рисунка - лъкатушещ поток, стръмна планина и насред всичко това - нещо, приличащо на малък изригващ вулкан.

- Как го тълкувате? - попита Пейнтър.

- Не зная.

Размишленията им бяха прекъснати, когато отгоре им падна въже и Пейнтър едва не изпусна съда.

- Внимателно, Ковалски!

- Извинете.

Пейнтър застана под отвора и вдигна съда с две ръце.

- Вземи това!

Ковалски протегна ръка надолу, взе находката и чак подсвирна.

- Поне си намерихме съкровище! Насиненият ми задник се чувства малко по-добре.

Пейнтър и Ханк се измъкнаха от кивата и всички излязоха от замръзналото пуебло. Щом се озоваха в пещерата, Пейнтър прибра златната ваза в раницата си и се примири с мисълта, че ще трябва да я носи заедно с откраднатите от Кай плочи. Раницата му тежеше сигурно трийсетина килограма. Не очакваше с нетърпение изкачването, но нямаше друг избор.

- Трябва да тръгваме преди Нанси да е извикала тежката артилерия.

Тъкмо се обърна към тунела, когато от него излетя Кауч и профуча между краката му, като едва не го събори.

- Кауч? - изненадано възкликна Ханк.

Кучето се притисна в краката му, скимтеше тихо. Каишката висеше между краката му. Професорът клекна, за да успокои животното.

- Явно е избягал от Нанси.

- Мисля, че е станало нещо по-лошо. - Пейнтър насочи лъча на фенера надолу към леда. По него имаше алена диря, оставена от влачения ремък.

Кръв.

31 май, 20:07

Луисвил, Кентъки

      „Побързай и чакай...“

Монк все забравяше, че това е мотото на военните. Мразеше да стои на празни обороти - в този случай в буквалния смисъл на думата. Тримата седяха в кабината на „Лиърджет“ 55 при частния терминал на летище Луисвил и чакаха отряд от гарнизона Форт Нокс, който трябваше да ги ескортира до Златното хранилище. Чакаха вече повече от десет минути. Коляното му заигра нервно. Никак не му се искаше да оставя Кат в Сигма. Тя започваше да получава спазми и той с основание се тревожеше предвид напредналата й бременност. Кат твърдеше, че били просто болежки от дългото заседяване, но Монк беше достатьчно нервен, за да интерпретира и най-малкото неразположение като помятане или поява на контракции.

Кат постъпи пракгично и го разкара, но не и преди дълга прегръдка. Беше поставил длан на корема й - като горд баща, любящ съпруг и, както трябваше да си признае, като военен лекар, - за да се увери, че всичко е наред. Наясно беше колко уплашена бе тя по време на доклада след събитията в Исландия, макар че през цялото време успя да запази безизразна физиономия.

Монк обаче знаеше каква е истината.

А сега и тази вечерна разходка до Кентъки. Искаше да приключи колкото се може по-бързо и да се върне при нея. Обичаше мисиите и мразеше бездействието, но бебето наближаваше и той просто желаеше да е до нея и да масажира стъпалата й.

Да, такъв мъж беше.

Монк опря чело в стъклото.

- Къде са?

- Ще дойдат - отвърна Грей.

Монк се облегна в креслото си и изгледа кръвнишки приятеля си. Имаше нужда да стовари вината върху някого. Облицованата с клен на точици кабина имаше четири кожени седалки - по две една срещу друга. Той седеше срещу Грей, а Сейчан се бе настанила до партньора му и бе вдигнала ранения си крак на свободната седалка.