Дяволската колония

Монк се облегна, възхитен егоистично от начина, по който работеше уникалният ум на приятеля му. С подобно проникновение можеха да се върнат във Вашингтон преди полунощ.

Скърцане на спирачки го накара отново да погледне навън. Голям джип „Хъмви“ в пустинни цветове спря до самолета.

- Ей, най-после дойдоха - изсумтя Монк.

20:37

„Възможно ли е картата наистина да е във Форт Нокс?“

Измъчван от безпокойство, Грей седеше на задната седалка и гледаше през прозореца.

Хъмвито се носеше с рев по магистрала „Дикси“, после рязко зави към Златното хранилище. В бронирания звяр бяха и придружителите им - четирима войници от гарнизона на Форт Нокс. Стигнаха портала на базата и след показването на пропуски дежурният им махна да влизат. Машината продължи в топлата вечер към най- охраняваната сграда в страната - Златното хранилище на Форт Нокс.

Грей се загледа в крепостта, осветена в нощта като някакъв гранитен затвор, издигащ се в голо поле и опасан с огради. На портала имаше бронирани кабини за охраната, а от четирите ъгъла на хранилището се издигаха кули, подобни на яките кули на средновековен замък. Грей знаеше, че вътре има допълнителни нива на защита срещу евентуално нападение - алармени инсталации, камери, въоръжена охрана и по-езотерична технология като биометрични анализатори, скенери за лицево разпознаване и дори сеизмични сензори. И това бяха само мерките, познати на широката публика. Останалите защити бяха засекретени. Носеха се слухове, че комплексът може да бъде потопен за минути, било то във вода като Френската национална банка или в отровни газове.

Разбира се, за да се стигне до серията портали, първо трябваше да се мине през военната база около хранилището, а тя заемаше площ над 40 000 хектара - обезкуражаваща задача предвид разположените в нея многобройни хеликоптери, танкове, артилерия и трийсет хиляди войници.

Грей погледна в скута си.

Влизането беше трудна задача, освен ако не покажеш златния билет.

Президентската заповед, сгъната и положена на коляното му, имаше архаичен и в същото време официален восъчен печат и носеше прясно нанесения подпис на президента Джеймс Т. Гант. Златното хранилище не предлагаше туристически обиколки, достъпът на посетители бе забранен и само двама американски президенти бяха стъпвали в него. Единственият начин да се влезе бе с президентска заповед. Грей знаеше, че документите вече са изпратени на началника на комплекса. Трябваше да се срещнат с него на главния вход.

Грей докосна печата и се запита какво ли ще се случи, ако го счупи преди началникът да провери документите. Подобна постъпка би била глупава. За изкопчването на заповедта за толкова кратко време бяха мобилизирани всички ресурси на Сигма. Но пък президентът Гант беше задължен на организацията, която му бе спасила задника в Украйна. Именно затова началникът на кабинета в Белия дом прие обаждането на Кат.

Президентската заповед бе конкретна и важеше за тримата посетители само за тази нощ. Грей хвърли поглед към Сейчан и Монк. Според документите имаха право само на една обиколка на хранилището с придружители, с цел да потърсят евентуална заплаха за нацио- налната сигурност и да я изнесат от района на сградата. И това беше всичко. Престъпването на тези разрешения щеше да се приеме като враждебно действие.

Военният джип зави по шосе „Златно хранилище“. Въпреки разрешителното на портала, охраняван от две кули, имаше допълнителна проверка. Издържаха и нея и продължиха по дългия път към главния вход на крепостта.

- Скъпа, прибрахме се - тихо промърмори Монк, прикрепи изкуствената си ръка към китката и раздвижи пръсти.

Все още разтревожен и изпитващ нужда да се занимава с нещо, Монк бе използвал петдесеткилометровото пътуване да направи бърза диагностика на новата си ръка. Дори след години беше изнервящо да видиш как отделената протеза се движи сама като в някакъв евтин филм на ужасите. В китката на Монк имаше вграден предавател, който можеше да контролира моторите на протезата и осигуряваше достъп до другите й уникални характеристики. За щастие придружителите им пропуснаха малкото изродско представление на задната седалка.

Накрая джипът спря и висок мъж с тъмносин костюм тръгна към тях да ги посрещне.

Явно беше началникът на хранилището. Беше по- млад, отколкото очакваше Грей - малко над трийсетте, с късо подстригана руса коса и наперена походка, която направо крещеше, че е от Тексас. Ръкуването му бе твърдо, но без скрита заплаха.

- Мичъл Уолдорф - представи се той с леко провла- чен акцент. - Добре дошли в Хранилището. Рядко имаме посетители. Особено в такъв час.

Сиво-зелените му очи проблеснаха развеселено.