Дяволската колония

— Монк идва да ви вземе — продължи Кат. — Искам да проверите на място. Излитате след петнайсет минути. Трябва да се възползваме напълно от това преимущество, докато можем.

Грей усети в гласа й някакво колебание.

— Какво мисли за всичко това директор Кроу?

— Нищо. Не успях да се свържа с него, след като научих новината. Беше на път навътре в пустинята. Ще продължа да го търся, докато пътувате. Не можем да чакаме. Ако нещата се променят, ще те уведомя. Освен това поддържам връзка с началника на кабинета на президента.

Това го изненада.

— Защо въвличаме и президента Гант?

— За да влезете там, където отивате, ви е нужно президентско нареждане. Вратите няма да се отворят без подписа на Гант.

— Какви врати? Къде отиваме?

Отговорът го втрещи. След още няколко подробности Кат затвори. Грей вдигна глава и видя, че Сейчан се взира в него.

— Сега пък къде ни изпращат? — попита тя.

Той бавно поклати глава, мъчеше се да намери смисъл в чутото.

— Във Форт Нокс.

Трета част Треска за злато

25.

31 май, 14:55

Аризона

— Това е нарушение на щатските и на федералните закони — каза Нанси Цо. Пейнтър не обърна внимание на заплахата й и изчегърга с ножа си остатъците от хоросана, който държеше пясъчниковата плоча над отдушника.

Нанси Цо стоеше с юмруци на кръста в края на полето петроглифи, нанесени върху пода на пукнатината. Ковалски я пазеше с пистолета й. Беше успял да й го вземе, преди тя да разбере какво става.

— Съжалявам, Нанси — каза Ханк Канош. — Опитваме се да сме колкото се може по-внимателни.

И за да докаже думите си, взе отчупено парче хоросан от спиралата върху плочата и го хвърли настрани, след което внимателно изчисти пясъка от лунния сърп и звездата в центъра.

Кауч подуши подхвърленото парче, сякаш беше някаква игра.

Пейнтър продължаваше да стърже и дълбае, плувнал в пот, с изгорял от слънцето врат. След още пет минути плочата започна да вибрира под дланта му.

Ханк също го усети.

— Явно сме я освободили. Трепери от въздушното течение отдолу.

Пейнтър се съгласи. Застанал на четири крака, той разчисти ръбовете, докато не намери достатъчно голяма цепнатина, в която да пъхне ножа си. Страните на плочата вървяха навътре, подобно на коркова тапа. Пейнтър натисна дръжката на ножа и леко повдигна камъка. Беше дебел десетина сантиметра и твърде тежък, за да могат да го вдигнат само с Ханк.

Отпусна плочата и махна на Ковалски.

— Ела да помогнеш.

— Ами тя? — попита Ковалски и посочи с палец рейнджърката.

Пейнтър я погледна. Трябваше му съдействието й, което пък означаваше, че се налага да е честен с нея и да й обясни колко сериозно е положението.

— Рейнджър Цо, несъмнено знаете за вулканичните изригвания в Юта и Исландия.

Гневните бръчки около очите й не се изгладиха, устните й оставаха все така стиснати. Гледаше го свирепо, без да каже нищо.

— Това, което търсим тук, е свързано с двете катастрофи. Много хора загинаха и ще умрат още повече, ако не получим отговори. Отговори, които може би се намират долу.

Тя поклати презрително глава.

— За какво говорите?

— За анасазите — отвърна Ханк. — Имаме сведения, че днешната вулканична активност е пряко свързана с катастрофата, довела до появата на кратера Сънсет и унищожаването на анасазите в района. Не мога да се впускам в подробности. Ще кажа само, че символите, които ви показахме, луната и звездата от петроглифа върху плочата, са следи към тази трагедия.

— Ако искаме да не умрат още хора, трябва да продължим — обади се Пейнтър.

Тя премести поглед от единия към другия и обратно. Накрая въздъхна и дълбоките бръчки изчезнаха — донякъде.

— Ще ви дам известна свобода на действие. Засега. Но искам да внимавате. — Протегна ръка към Ковалски. — Мога ли да си получа оръжието?

Пейнтър я погледна изпитателно, като следеше езика на тялото й и се опитваше да прецени дали просто не се опитва да ги измами, за да си върне пистолета. Изглеждаше искрена, пък и не можеха непрекъснато да я държат под око.

— Дай й го — каза той на Ковалски.

Той като че ли понечи да откаже, но после й подаде пистолета с дръжката напред. Тя го взе, задържа го в ръка, докато всички я следяха напрегнато, после го прибра в кобура.

Ковалски клекна до Пейнтър и каза:

— Хайде.

Пейнтър пак понадигна камъка и тримата го хванаха и го извадиха от дупката. Ковалски внимателно го изтърколи настрани и го подпря на стената на пукнатината.

— Доволна ли си? — попита той Нанси, докато бършеше ръце в панталоните си.

Тя не му отговори и се обърна към дупката. Пейнтър извади от раницата си фенер и го включи. Лъчът освети широка шахта, спускаща се стръмно надолу.

— Има стъпала — промълви той слисано.

„Стъпала“ беше силно казано. В скалата имаше малки издатини, колкото да поберат пета или пръсти. Все пак беше по-добре от нищо. Нямаше да им трябват въжета. Ковалски се приближи и се наведе над отвора.

— Уф! — Размаха ръка пред лицето си. — Вони.

— Сяра — каза Ханк. — И е топло. Типично за отдушник.

„Значи долу има геотермална активност…“

Обезпокоителна мисъл, но нямаха друг избор. Трябваше да продължат.

Пейнтър се обърна към Нанси.