Дяволската колония

— Нещо против да изчакате тук? Ако не се върнем до два часа, обадете се по радиото за помощ.

Тя кимна.

— Само бъдете така добра да ни дадете тези два часа — натърти той. Боеше се, че веднага щом се спуснат, тя ще се обади на приятелите си от управата на парка.

— Дадох ви думата си — каза тя. — И смятам да я удържа.

Свил опашка между краката си, Кауч отстъпи от дупката. Миризмата и странната обстановка явно го бяха уплашили. Пейнтър не можеше да го обвинява.

Ханк подаде каишката на рейнджъра.

— Бихте ли държали под око и Кауч, докато чакате?

— Май нямам друг избор. Определено не иска да слиза долу. Сигурно е най-разумният от всички ни.

След като всичко бе уредено, Пейнтър се обади набързо в централата на Сигма и запозна Кат и Лиза със ситуацията. После се спусна в прохода, като внимателно поставяше пети върху издатините. Нямаше никакво намерение да се изпързаля дявол знае колко надолу. Поведе, като осветяваше с фенера. Ковалски беше последен с друг фенер.

Тунелът се оказа доста дълъг. След няколко минути отворът горе се превърна в мъничка светла точка. Ставаше все по-горещо и зловонно. Очите и ноздрите му горяха, раздразнени от постоянното духане в лицето му. Не знаеше още колко ще могат да продължат, преди да им се наложи да се откажат.

— Сигурно сме дълбоко под платото — прецени Ханк. — Най-малко на трийсет метра. Пипнете стените. Пясъчникът се е сменил с варовика, който е в основата на по-голямата част от Колорадското плато.

Пейнтър също бе забелязал промяната. „Колко ли надолу продължава този тунел?“

Ковалски явно се питаше същото. Сръбна шумно от тръбата на меха си, изплю се и изруга.

— Ако се натъкнем на някой тип с копита и тризъбец, изнасяме се оттук, нали?

— Ако не и по-рано — каза Ханк и се разкашля от лошия въздух.

Пред тях започна да се чува постоянно съскане и тътен. След малко лъчът на фенера освети края на тунела.

„Най-сетне“.

Пейнтър предпазливо измина последните няколко метра и се провря в кухина, която бе едновременно великолепна и ужасяваща. Дръпна се настрани, за да направи път на другите.

Ковалски излезе от тунела и изруга.

— Боже Господи… — промълви Ханк и сложи ръка на устата си.

Тунелът извеждаше в просторна зала, достатъчно голяма, за да побере четириетажна сграда. Таванът представляваше съвършен купол, сякаш залата бе образувана от мехур във варовика. Само дето мехурът се бе спукал преди много време.

Отляво високо в стената имаше широка пукнатина, от която бликаше река и образуваше водопад — но това не бе река от вода. От пукнатината кипеше и се изливаше черна кал, която течеше мудно, като бълбукаше и изпускаше сярна пара, за да се влее в голямо езеро, заемащо половината пещера и подхранвано от десетина допълнителни потоци от други по-малки цепнатини. Самото езеро се изливаше в пролом, който разделяше залата на две. По дъното му течеше гореща кална река, изчезваща в черно гърло от отсрещната страна.

— Изумително — промълви Ханк. — Подземна кална река. Това трябва да е една от геотермалните артерии, течащи през Колорадското плато от вулканичната верига на Сан Франциско.

Но те не бяха първите, открили гигантската артерия.

Над димящия пролом минаваше древен мост, изработен от дълги тесни плочи пясъчник, скрепени с хоросан. Строителната техника ясно показваше, че мостът е дело на индианците пуебло.

— Как са успели да построят това чудо? — попита Ковалски.

— Старите племена от района са били изключителни инженери, способни да издигат обширни и сложни постройки по отвесни скали — отвърна Ханк. — Този мост не би ги затруднил. Въпреки това явно са пренесли всичките плочи на ръка дотук.

Очите на професора бяха изцъклени или от парещия въздух, или от строителното постижение. Той пристъпи напред. Подът на залата бе осеян с камъни, но нечия древна ръка бе разчистила пътека до моста.

Пейнтър разбра целта на професора и го последва. От другата страна на пролома също имаше пътека, водеща до тунел в стената. Явно пътешествието им през подземния свят още не бе приключило.

С приближаването до моста жегата започна да става нетърпима. Беше почти невъзможно да се диша от гъстите серни пари. Единствената причина да успеят да стигнат дотук бе непрестанният вятър, който духаше през пещерата и отнасяше повечето отровни изпарения през шахтата зад тях.

— Мислите ли, че е безопасно да минем по това чудо? — попита Ковалски неспокойно.

— Мостът е издържал векове, но все пак ще мина пръв — каза Пейнтър. — Сам. Ако всичко изглежда наред, ще ви кажа да пресечете, но един по един.

— Внимавайте — рече Ханк.

Пейнтър определено смяташе да внимава. Пристъпи до началото на моста. Имаше добър изглед към пропастта надолу. Калта вреше и бълбукаше, хвърляше пръски по варовиковите стени на пролома. Падането означаваше моментална смърт.