Дяволската колония

Стъпи с единия си крак на моста, после с другия. Остана неподвижен за момент. Изглеждаше съвсем стабилно, така че направи крачка, после още една. Вече беше над пролома. Плочите под краката му леко застъргаха, сякаш се слягаха от тежестта му. Изчака, като се мъчеше да прогони страха си. Потта се стичаше на струйки по гърба му. Насълзените му очи го сърбяха.

— Добре ли сте? — извика Ковалски.

Пейнтър вдигна ръка, за да покаже, че нищо му няма, но се боеше да отговори на глас. Глупаво, разбира се. Продължи напред стъпка по стъпка, докато най-сетне не се озова на другия край и с облекчение скочи на твърда земя.

Наведе се, опрял ръце в коленете си.

— Да идваме ли? — извика Ханк.

Пейнтър вдигна ръка и им махна да идват.

Двамата минаха по моста без проблеми и след като дойдоха на себе си, продължиха към тъмния тунел, оставяйки калната калдера зад себе си.

При отвора бяха наградени със студен полъх от прохода. Въздухът имаше минерален привкус, но беше добре дошъл след серните изпарения в пещерата.

Ковалски вдигна ръка към потока.

— Откъде ли идва?

— Има само един начин да разберем — отвърна Пейнтър и отново поведе.

Ханк предложи по-подробен отговор, докато се спускаха.

— Пещерната система явно е много обширна. За да може една пещера да диша по такъв начин, е нужен огромен обем студен въздух под земята. — Той посочи назад. — Онази гореща зала изкарва студения въздух нагоре и въздушният поток продължава от нея към повърхността.

Пейнтър си спомни преценката за обема на пещерната система под отдушника при Вупатки. Двеста хиляди кубични метра. Тази тук май беше по-голяма. Но колко надолу трябваше да продължат?

Тунелът се спускаше и на едни места ставаше по-стръмен, а на други вървеше почти хоризонтално. Но никога не вървеше нагоре. Освен това температурата непрекъснато се понижаваше. След още десет минути вървене по стените започна да се появява перленото сияние на лед, който отразяваше лъчите на фенерите. Пейнтър си спомни разказа на Нанси за ледените магмени тръби под кратера Сънсет. Същият феномен беше налице и тук.

Не след дълго и земята под краката им стана коварна. Ковалски се изтърси тежко и изруга. Вятърът се засили и леденият му допир гореше бузите на Пейнтър така, както ги бе изгаряла сярната жега преди минути.

— Някой друг освен мен да си спомня за израза „когато адът замръзне“? — обади се Ковалски.

Пейнтър не му обърна внимание. Лъчът на фенера най-сетне разкри края на тунела. Той забърза напред, като почти се пързаляше по мокрия под. Озова се във втора зала и отново спря при входа, поразен от гледката.

Ковалски подсвирна.

Ханк зяпна слисано.

— Намерихме ги.

Пейнтър знаеше какво има предвид.

Бяха намерили анасазите.

16:14

— Все едно гледаш компютърна игра, non? — попита Рафаел.

Седеше в задната част на хеликоптера за наблюдение — една от двете машини, наети срещу известна сума от частна милиция, която патрулираше мексиканската граница в търсене на „наркотерористи“. Двата хеликоптера със силно затъмнени бронирани стъкла чакаха в пустинята с работещи на празни обороти двигатели, на около километър и половина от месата.

Задната кабина на машината на Рафе беше оборудвана с две командни кресла, които се въртяха между дългата пейка от едната страна и стената с оборудване, включващо цифрови рекордери, възпроизвеждащи устройства и три плоски монитора, свързани с микровълнови приемници и камери отвън.

На централния монитор подскачащата картина показваше отряда, който се изкачваше по една пукнатина към руините на платото. Образът идваше от камерата на шлема на Берн и позволяваше на Рафе отново да наблюдава щурма.

Обърна стола си към Каи Куочийтс, която седеше на пейката до един от хората на Берн. Тя го изгледа намусено, скръстила ръце на гърдите си. Още беше бясна заради предателството му и не бе казала нито дума, откакто бяха оставили постройките след застрелването на двамата възрастни хопи. Рафе се чувстваше неприятно от случилото се. Признаваше си, че беше лекомислена постъпка от негова страна, под достойнството му, но беше кисел от дългия път до шестте пуебло и настроението а му се беше влошило още повече от отказа на старицата да отговаря на въпросите. Но сега наистина вярваше, че двамата не знаеха нищо.

Безсмислена загуба на живот.

И ако младата жена не беше така твърдоглава, сигурно щеше да го сподели с нея, но тя предпочиташе да се цупи.

Тъй да бъде.

Отново се обърна към мониторите. Екипът на Берн бе стигнал до платото, където сателитът бе засякъл Пейнтър Кроу и хората му да изчезват по друга пукнатина от отсрещната страна. Разделителната способност не бе достатъчна, за да забележат повече подробности.