Дяволската колония

— Да. Това трябва да е доказателство, че тотемът някога е принадлежал на тоутсиий унстоу пуутсийв, не мислите ли? И че анасазите са го откраднали от тях.

— Може би — отвърна Пейнтър. — Но какво ще кажете за самия съд? Греша ли, или наистина прилича на онези вази, в които древните египтяни са съхранявали вътрешностите на мъртвите?

— Канопи — уточни Ханк.

— Точно така. Само дето този е с вълча глава.

— Египтяните са украсявали вазите си с животни от своята земя. Ако този съд е бил изработен в Северна Америка, това обяснява изображението. Вълците винаги са били могъщ тотем тук.

— Но това не опровергава ли теорията ви за тоутсиий унстоу пуутсийв? Нали те бяха изгубеното племе на израилтяните от Книгата на Мормон?

— Не, това не противоречи на теорията ми. — Вълнението в гласа на професора се засилваше. — Даже напротив, подкрепя я.

— Защо?

Ханк докосна с длани устните си, като се мъчеше да овладее въодушевлението си. Изглеждаше готов да падне на колене.

— Според свещеното ни писание златните плочки, преведени от Джоузеф Смит и станали част от Книгата на Мормон, били написани на език, наричан реформиран египетски. Или, както се казва в Книга на Мормон, глава девета, стих трийсет и втори, „И ето, ние записахме това според нашето знание, с писмо, наричано от нас реформиран египетски, който приехме и променихме според нашия начин на говорене“. Никой обаче не е виждал въпросното писмо, тъй като след като Джоузеф Смит превел златните плочки, те изчезнали. Твърди се, че били върнати на ангела Морони. Знаем само, че писмеността била някакъв вариант на еврейската, развил се след като племето напуснало Светите земи.

— Тогава защо я наричат египетска? Било то реформирана или друга.

— Мисля, че отговорът е пред нас. — Ханк посочи. — Знаем, че племената на израилтяните са имали сложни и преплетени отношения с Египет. Както вече ви казах, най-ранното изображение на лунен сърп и звезда е на древните моавити, които били роднини както с израилтяните, така и с египтяните. И когато изгубеното племе пристигнало в Америка, то явно е имало наследство и от двата свята. И това е доказателството: имаме типично сливане на египетска и юдейска култура в едно. Този съд задължително трябва да бъде запазен.

Пейнтър посегна към вазата.

— По този въпрос сме единодушни.

— Внимателно — предупреди го Ханк.

Дъното на съда беше сковано от пет сантиметра лед, но не това безпокоеше професора. Всички те бяха видели какво се случва, когато някой се отнася небрежно с артефакти, оставени от тоутсиий унстоу пуутсийв.

— Мисля, че всичко би трябвало да е наред — каза Пейнтър. — Стояло е замръзнало от векове.

Спомняше си твърдението на Роналд Чин, че експлозивното вещество трябва се нуждае от топлина, за да е стабилно, или от много висока температура, за да се унищожи. Дестабилизираше се само когато е студено. Въпреки това затаи дъх, докато посягаше към похлупака във форма на вълча глава. Повдигна го, като строши тънката ледена кора, и освети вътрешността с фенерчето.

Издиша с облекчение.

— Точно както предполагах. Вътре няма нищо.

Подаде похлупака на Ханк и се зае да освободи съда от леда. След няколко резки дърпания успя.

— Тежък е — каза той, докато връщаше похлупака на мястото му. — Обзалагам се, че е от същото плътно злато като плочките. Явно древните са използвали този метал за изолиране на нестабилното вещество.

— Защо мислите така?

— Колкото по-плътен е металът, толкова по-добре запазва топлината. Може да е нужно повече време да се затопли, но след това си остава топъл за много повече време. Подобен изолатор е допълнителна застраховка срещу резки промени в температурата. И също така дава на притежателите му допълнително време да пренесат веществото от един източник на топлина до друг.

— Тоест златото е помагало на древните да стабилизират веществото?

— Мисля, че този съд е може би един от неизползваните контейнери. Но като се има предвид случилото се при кратера Сънсет, анасазите със сигурност са откраднали и един пълен. — Пейнтър завъртя съда в ръцете си. — Вижте и това. От другата страна.

Ханк се приведе и погледна.

На задната част имаше подробна рисунка — лъкатушещ поток, стръмна планина и насред всичко това — нещо, приличащо на малък изригващ вулкан.

— Как го тълкувате? — попита Пейнтър.

— Не зная.

Размишленията им бяха прекъснати, когато отгоре им падна въже и Пейнтър едва не изпусна съда.

— Внимателно, Ковалски!

— Извинете.

Пейнтър застана под отвора и вдигна съда с две ръце.

— Вземи това!

Ковалски протегна ръка надолу, взе находката и чак подсвирна.

— Поне си намерихме съкровище! Насиненият ми задник се чувства малко по-добре.

Пейнтър и Ханк се измъкнаха от кивата и всички излязоха от замръзналото пуебло. Щом се озоваха в пещерата, Пейнтър прибра златната ваза в раницата си и се примири с мисълта, че ще трябва да я носи заедно с откраднатите от Каи плочи. Раницата му тежеше сигурно трийсетина килограма. Не очакваше с нетърпение изкачването, но нямаше друг избор.

— Трябва да тръгваме преди Нанси да е извикала тежката артилерия.