Дяволската колония

— Това сигурно са последните оцелели, спасили се от изригването на вулкана и от клането. Сигурно са напуснали Вупатки и са се опитали да създадат нов дом тук, скрити дълбоко под земята. А малката цитадела горе е охранявала входа.

— Но кой е запечатал входа? — попита Пейнтър. — И защо го е белязал със символа на тоутсиий унстоу пуутсийв?

— Може би някое съседно племе, което е помогнало за скриването на последния бастион на клана. Запечатали са го с надгробен камък и са поставили знака на онези, които според тях са стоварили наказанието върху тези хора. Като предупреждение за останалите да не влизат.

Пейнтър си погледна часовника.

— Като стана дума за влизане, трябва да огледаме каквото можем и да тръгваме обратно.

Ханк долови разочарованието в гласа му. Сигурно се беше надявал да открие нещо повече от едно ледено гробище. Разпръснаха се, като внимаваха къде стъпват. Ханк не се чувстваше готов да разгледа някое от телата. Извади фенера си и се зае да претърсва най-долните нива на пуеблото.

Наложи му се да счупи няколко висулки, за да се провре през вратата. Вътре намери още едно тяло, детско, отнесено в ъгъла като боклук. Мъничка изкривена ръка стърчеше от леда, сякаш молеше за спасение.

— Съжалявам… — прошепна той.

Скреж и лед покриваха всичко и отразяваха светлината на фенера му с определено зловеща прелест. Под този бляскав гланц обаче имаше само смърт.

Докато навлизаше навътре, в главата му постепенно се оформи решение. Трябваше да стигне до истинското сърце на пуеблото, мястото, където да изрази почитта си. Мина приведен през един вход и се озова в подобно на атриум пространство в центъра на постройката. Терасите по стените бяха окичени с ледени гирлянди. Представи си как тук са си играли деца, а майките им са ги хокали, докато са месели хляб.

Трябваше само да погледне нагоре, за да прогони тази картина от ума си. Тежки ледени сталактити бяха надвиснали застрашително над главата му от тавана. Представи си как се отчупват, политат и го пронизват, наказват го за това, че се е натрапил в това обитавано от духове място.

Мъртвите богове на жителите обаче имаха други планове за този натрапник.

Загледан нагоре, Ханк не видя дупката и десният му крак пропадна в нея. Той изкрещя от изненада, докато пропадаше. Помъчи се да се задържи за стените и пожертва фенерчето, но без успех. Не можеше да намери опора и пропадаше като кънкьор през тънък лед.

Летеше надолу с краката напред, очаквайки смъртта си.

Падането обаче не продължи и два метра, след което краката му удариха твърд лед. Той погледна надолу. Единственото, което го бе спасило от счупване на врата или най-малкото на крак, беше, че помещението, в което бе паднал, бе наполовина пълно с лед. Наведе се да вземе фенерчето, след което се загледа нагоре.

— Ханк! — чу се гласът на Пейнтър.

— Добре съм! — извика той. — Но ми трябва помощ! Паднах в някаква дупка!

Докато чакаше спасителите си, освети помещението. Беше кръгло, изградено от кирпич и хоросан. Бавно осъзна, че се е озовал точно на мястото, което бе тръгнал да търси.

Някой бог несъмнено му се присмиваше.

Огледа се. По стената имаше малки ниши, горе-долу на нивото на леда. При нормални обстоятелства щяха да се намират в средната част на стената. Вниманието му бе привлечено от проблясък в най-голямата.

„Не… как е възможно това?“

По ледения под затанцуваха сенки. Ханк обърна фенера нагоре и видя Пейнтър и Ковалски да се взират към него.

— Ранен ли сте? — попита разтревожено Пейнтър.

— Не, но няма да е зле и вие да скочите тук долу. Не съм сигурен, че трябва да докосвам това.

Пейнтър се намръщи, но Ханк му махна подканващо.

— Добре — съгласи се Пейнтър и се обърна към партньора си. — Ковалски, вържи въже и го пусни долу.

След като великанът изчезна, Пейнтър приклекна и плавно скочи в пълното с лед помещение.

— Е, докторе, какво открихте?

Ханк обгърна с жест залата.

— Това е кива, духовният център на селището. Най-общо казано, техният храм. — Насочи лъча нагоре. — Изграждали са ги в ями като тази. Дупката, през която влязохме, се нарича сипапа и за анасазите е представлявала митичното място, откъдето са се появили хората.

— Добре, защо е тази лекция по религия?

— За да разберете какво са почитали тук, или най-малко са пазели в чест на боговете. — Ханк насочи лъча към нишата. — Мисля, че крадците са отмъкнали от тоутсиий унстоу пуутсийв именно това нещо и че тъкмо то е довело до гибелта на анасазите.

17:06

Пейнтър пристъпи към нишата и също я освети с фенера си. Не че нещото се нуждаеше от повече светлина. То сияеше ярко, без нито едно петънце, покрито с тънка ледена кора.

„Изумително…“

В нишата стоеше златен съд с височина около четирийсет и пет сантиметра, с похлупак във формата на вълча глава. Мъничкият бюст беше изработен съвършено, от заострените уши до козината на врата. Дори очите изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да примигнат.

Пейнтър премести лъча надолу и позна символите по съда — целият бе изписан на прецизни редове.

— Същата писменост като върху златните плочки.