Дяволската колония

Не беше трудно да проследят директора на Сигма до това място. Няколко обаждания, няколко въпроса и всичко приключи, особено след като групата на Пейнтър беше получила временни пропуски от управата на националния парк. Не бяха споменати никакви имена, но пък колко групи от по трима души се отправяха навътре в пустинята, при това с куче? Описанията съвпадаха и благодарение на семейните връзки с академичната общност той успя да използва един геофизичен сателит и да наблюдава пустинята около пуеблото Пукнатина в скалата.

След това бяха долетели от безлюдната северна страна на парка. На километър и половина от месата отрядът на Берн бе слязъл, за да измине останалото разстояние пеша.

Рафе се наведе и прошепна на монитора:

— Къде ли е онзи твой ennuyeux7 чичо?

Гледаше как Берн се изкачва с лекотата и грацията на истински атлет, натоварен с тежка раница и готова за стрелба карабина. Откри, че завистливо търка бедрото си с лявата си ръка, и сви пръсти в юмрук. Най-доброто, на което можеше да се надява в този живот, бе да живее косвено чрез другите. Като сега. Ако се взираше достатъчно внимателно и изключваше другите дразнители, можеше за момент да си представи, че той е Берн.

Първият му помощник бе начело на екипа си — не беше от хората, готови да накарат подчинените си да поемат риск, за който самите те не са готови. Промъкна се покрай купчина нападал кирпич, някога част от древна стена, и стигна до скритата пукнатина. Преди да влезе, вдигна ръка пред камерата си и започна да дава знаци на хората си:

„Движи се тихо. По мой сигнал. Тръгвай“.

С периферното си зрение Рафе улови отражението на Каи в тъмния монитор, когато тя се помръдна, за да вижда по-добре. Може и да се правеше на отчуждена и безразлична племенница, но Рафе бе забелязал как дишането й се ускорява всеки път, когато го чуваше да говори за чичо й.

Или когато споменаваше другия пленник.

Момчето, Джордан Апавора, се намираше в другия хеликоптер на двайсетина метра оттук и беше застраховка, че Каи ще продължи да сътрудничи.

Берн предпазливо се спусна по улея, готов за всяка непредвидена случайност. Рафе си представи палещото слънце, тежестта в гърдите, напрежението в гърба и ръцете от багажа и тежкото оръжие.

Берн стигна до завой в улея и за част от секундата надзърна към края му. Повече време не му трябваше. Камерата определено си имаше някои предимства. Рафе върна картината и я замрази, за да я разгледа по-внимателно.

Отвесните стени бяха покрити с петроглифи, но в тясното пространство се виждаше само една фигура. Жена, най-вероятно местният рейнджър, която бе поела ролята на водач. Стоеше с гръб към камерата с каишка в ръка, загледана в някаква дупка в земята.

„А, ето значи къде си отишъл…“

Рафе въздъхна.

— Няма да улесниш нещата, нали, mon ami?

Приближи радиостанцията до устните си.

— Берн, май се налага да го направим по трудния начин. И то лично, за да изкараме жертвата си навън.

Погледна отражението на Каи, докато даваше заповедта.

— Погрижи се за жената. Идваме.

На екрана Берн се подаде иззад ъгъла с вдигнато оръжие.

Рейнджърката явно чу нещо и понечи да се обърне. Карабината на Берн отскочи беззвучно и жената се свлече на земята.

Каи ахна.

Рафе се пресегна към съседния стол и напипа ръката на Ашанда. Тя беше седяла мълчаливо, подобно на черна статуя, почти забравена, но никога далеч от сърцето му. Той леко стисна китката й.

— Ще ми трябва помощта ти.

16:20

От края на залата Ханк се взираше в замръзналата гробница на анасазите, запазена от векове дълбоко под земята. Трудно му бе да проумее какво виждат очите му.

„Не може да бъде…“

Дебел син лед покриваше стените и пода и образуваше огромни висулки, които се спускаха като сталактити от куполовидния таван. Отсреща, сковано в лед, се издигаше замръзнало във времето село. Порутените блокове на древното пуебло се издигаха на височина четири етажа, разпръснати на безразборна купчина. Беше като възродено Вупатки, само че по-голямо. Жителите на селището обаче бяха сполетени от същата участ. Почернели мумифицирани тела лежаха в леда, сякаш бяха изтикани от водата от домовете си. Глинени съдове и дървени стълби лежаха натрошени и заровени, предимно в единия край на залата, наред с купчини одеяла и прекрасно запазени плетени кошници.

— Трябва да е станало някакво внезапно наводнение — каза Пейнтър и посочи другите тунели, които започваха от залата. — Водата е издавила всички, а после е замръзнала.

Ханк поклати глава.

— Първо народът умрял от огън… а после от лед.

— Може би са били прокълнати — с нетипична за него сериозност се обади Ковалски.

„Може би“.

— Сигурен ли сте, че са анасази? — попита Пейнтър.

— Доколкото мога да преценя по облеклото, архитектурата на сградите и характерната черно-бяла украса на керамиката, тези нещастници са били от някой клан на анасазите.

Ханк пристъпи напред, за да разгледа по-добре.