Диктаторите

Родил се три месеца след женитбата на баща си и майка си. И затова по онова време се разпространил шеговитият израз „На късметлията му се раждат деца, веднага щом се ожени“, което днес отговаря на гръцкия шеговит израз: „Хайде, на сватбата ти и кръщение!“

Клавдий бил слаб и телом, и духом. Не можел да каже две свързани приказки и се смеел с часове сам за най-незначителни неща.

Август се срамувал да представи този си внук като член на императорското семейство. Затова не му дал никаква държавна длъжност, за да не орезили и длъжността, и дядо си. Антония, майка му, го наричала „боклук“, а когато искала да нагруби някого, му казвала „по-слабоумен и от Клавдий.“

Август по едно време му дал титлата консул, но не и властта на консул. Това отчаяло и самия Клавдий, че някога би могъл да стане нещо, и се оттеглил от обществения живот. Водел частен живот в Кампания, като дружел с най-различни утайки на обществото — непрекъснато пиянствувал с тях и играел на комар.

По-късно, когато чичо му Калигула изклал почти всички членове на императорското семейство, него, Клавдий, не закачил. Оставил го жив, защото го считал недостоен да бъде почетен със смърт! И тъй, оставил го да яде, да пие, да играе на комар и да говори глупости!

Е, значи, тъкмо този смешен и жалък глупак станал император, без да си е представял някога това и без да го желае. Станал император насила, именно защото бил слабоумен. Император го направили убийците на Калигула, защото искали да имат в ръцете си едно безопасно оръдие на техните интереси.

„Преди да стане император — казва ни Светоний, — Клавдий бил посмешището на целия двор. А когато станал император, станал посмешище на жена си, страшната Агрипина, майка на ужасния Нерон и сестра и любовница на брат си Калигула.“

Когато бил още принц, канели и него на императорските угощения. След като се наяждал и напивал като скот, Клавдий заспивал на „стола“ си в триклиниума, и тогава другите го замервали по лицето с костилки от маслини и фурми и се смеели; или пък карали робите да го удрят с пръчки, за да се събуди, като преди това нахлузвали на ръцете му обувки, така че, когато се събуди и рече да си потърка очите, да ги потърка с обувките.

Същата вечер, когато Херей убил Калигула, Клавдий, това всеобщо посмешище, се намирал с неколцина свои приятели в една от залите за хранене, наречена „Хермион“.

Когато чул силната врява по коридорите на двореца, изтичал и се скрил зад завесата на една врата. Но завесата била малко къса и обувките на Клавдий се виждали.

Минал някакъв войник край вратата, зърнал обувките, дръпнал завесата и попаднал на опулената физиономия на Клавдий. Познал го, измъкнал го оттам, паднал по очи пред него и го поздравил:

— Здравей, владетелю на света!

Клавдий помислил, че войникът му се подиграва и ще го заколи. Разтреперил се, започнал да плаче, паднал на колене пред войника и го замолил:

— Милост! Не ме заколвай! Нищо не съм сторил!

Войникът го вдигнал на крака, повел го със себе си и го закарал при другарите си. Те го сложили на една носилка и го отнесли в лагера си. Държали го там цяла нощ.

Рано на другата сутрин Сенатът, заедно с двамата консули, се събрал в Капитолия и почнал разискванията за премахването на императорската власт и за завръщането към стария републикански режим. Ала тълпата обкръжила мястото и с викове и крясъци настоявала за монарх.

И тогава войската провъзгласила Клавдий за император и му се заклела във вярност. Обзет от тази тъй неочаквана радост, Клавдий обещал да даде на всеки войник по петнайсет големи сестерции… бакшиш! А една голяма сестерция правела хиляда малки. Така че Клавдий обещал по 15 000 сестерции на всеки легионер. „Той е — отбелязва Светоний — първият император, купил с пари предаността на легионите си.“

Първият император, сиреч първият самодържец. Но не и първият политиканствуващ военачалник. Защото всички властолюбиви военачалници давали пари, храни и зрелища на римските тълпи, за да купят гласовете и съгласието им за всичките си беззакония.

От историята на първите римски императори може да се направи следният извод: римляните съвсем не отдавали толкова значение на личните способности и на характера на владетеля си, колкото на самото установяване на режима на императорите. Най-голям интерес от запазването на монархията имали римските аристократи — ту аристократите от „стария тип“, както било при Август, ту „модерните“ аристократи, както било при Калигула и Нерон.

Войската била винаги оръдие на аристокрацията и плутокрацията. Подкупвали я ту едни, ту други, за да сваля и качва императорите. Ами народът? Народът получавал и той пари и храна, ругаел детронираните, ръкопляскал на новите императори, а сетне сам плащал счупеното с глад и собствената си кръв.

И така тази аристократична олигархия, която владеела цялата земя на империята и разполагала с всички грабителски длъжности, имала нужда от една здрава опора — императорската (разбирай диктаторската!) власт. Смъквала императорите, които не й вършели добре работата, но запазвала трона!