Дюн (Том трети)

Дънкан отстъпи и внимателно проследи повторението на движенията от страна на Тег, като от време на време внасяше с бърз удар корекция за някой мускул, сгрешил при изпълнението.

— Остави тялото си да заучава! — бе отговорът на момчешкия въпрос защо го прави. През една от почивките Тег поиска да узнае какво има предвид наставникът му с думите „душевни болки“.

— Оригиналните спомени са оградени с нещо като стена, наложена от появата ти във вид на гола. В определен момент тези спомени ще се върнат обратно и ще те залеят подобно на вълна. Някои няма да бъдат приятни.

— Старшата майка каза, че башарът е върнал твоите спомени.

— О, богове на бездната! Дете, защо продължаваш да повтаряш „башара“. Това си самият ти!

— Все още не го знам.

— Да, случаят при теб наистина е по-специален. За разбуждането на един гола е нужен спомен за преживяна смърт. Докато в твоите клетки липсва подобен товар.

— Но башарът е мъртъв…

— Башарът! Да, мъртъв е. Трябва да почувстваш, когато заболи най-силно и ще разбереш, че ти си башарът.

— Можеш ли наистина да ме върнеш към този спомен?

— Ако успееш да издържиш на болката. Знаеш ли какво ти казах, когато ти възстанови моите спомени? Извиках; „Атреиди! Всички така дяволски си приличате, проклетници!“

— Ти… Мразише ли ме?

— Да, а и сам бе отвратен от онова, което ми стори. Имаш ли вече някаква представа за сегашното ми задължение?

— Да, господине — казано много тихо.

— Старшата майка твърдо държи да не излъжа доверието ти, както направи с мен…

— Но възстанових спомените ви, нали!

— Виждаш ли колко е лесно да възприемеш себе си като башар? Нищо, че в началото се шокира. О, да, ти ме върна към спомените.

— Не искам нищо повече.

— Щом го казваш…

— Старшата майка ми обясни, че сте ментат… Може ли нещо да помогне, та и аз… Нали също съм ментат?

— Логиката казва: „Да“. Но според нас, ментатите, въпросната логика се движи слепешком. Добре разбираме, че има и друга, която те изхвърля от гнездото в пълния хаос.

— Знам какво Означава думата „хаос“! — изречено с истинска гордост, и то немалка.

— Щом го мислиш…

— И ви вярвам!

— Слушай ме внимателно! Ние сме слуги на „Бин Джезърит“. Светите майки не са съградили своя орден, като са се доверявали!

— Нима… Не бива ли да вярвам на старшата майка?

— Полека-лека ще схванеш нещата и ще имаш своя преценка. Засега мога само да те предупредя, че „Бин Джезърит“ съществува и работи в система на организирано недоверие. Обясниха ли ти вече нещо за демокрацията?

— Да, господине. Ами, то е, когато гласуваш за…

— То е, когато не вярваш никому, щом разполага с власт над теб! Сестрите добре го знаят. Не им се доверявай твърде много.

— И на вас ли да не вярвам?

— Единственото, за което можеш да ми имаш пълно доверие, е че ще използвам най-доброто от себе си, за да възстановя първоначалните ти спомени.

— Тогава болката не ме интересува, колкото и да е силна.

Момчето погледна към видеоочите с изражение, което говореше, че е запознато с предназначението им:

— Не са ли любопитни какво мислиш за тях?

— Чувствата им не засягат ментата, освен като данни.

— Това означава ли факт?

— Фактите са нещо крехко. Един ментат може да се оплете в тях. Твърде много сигурни сведения. Също като в дипломацията. Потребни са ти няколко добри лъжи, за да се добереш до необходимите преценки.

— Объркан съм… — Тег произнесе колебливо думата, тъй като не бе сигурен дали тя изразява точно онова, което имаше предвид.

— Веднъж заявих същото на старшата майка, а тя ми отговори: „Държала съм се зле.“

— Предполагам, че не искаш да ме объркваш още повече?

— Не, освен ако не държа да научиш нещо — Айдахо реши да продължи, понеже Тег оставаше все така озадачен: — Хайде, ще ти разкажа една история.

Момчето мигновено приседна на пода, с което показа, че Одрейди често прибягва към същата процедура. Добре. Събеседникът му явно бе вече достатъчно предразположен. — В един от животите си имах куче, което мразеше мидите — започна Айдахо.

— Познавам ги. Идват от Голямото море.

— Вярно. Е, кучето ми мразеше мидите, тъй като една от тях прояви дързостта да го опръска в окото с онази течност, която изхвърля. Все едно го наплю. А, на всичкото отгоре, щипе! Нещо повече — тя избликна внезапно от съвсем невинна дупчица в пясъка. Не се виждаше никаква мида.

— Какво направи тогава кучето ти? — Въпрос с полягане напред и брадичка, подпряна на юмручето.

— Изрови виновника и ми го донесе — засмя се Айдахо. — Първи урок: „Не позволявай на непознат да ти плюе в окото.“

Тег се разсмя и запляска с ръце. Погледни обаче на случая и откъм страната на кучето. Не оставяй поплювкото на мира! А после — славна награда: господарят е доволен.

— Кучето продължи ли да изравя миди?

— Всеки път, когато излизахме на плажа. Изръмжаваше на поплювковците, а аз, сиреч господарят, ги събирах, за да не ги види някой друг, освен като празни черупки с малки остатъци месце откъм вътрешната им страна.

— Изяждали сте ги?