Дюн (Том трети)

— Тялото ми не представлява само бройка нов багаж за сегашното пътуване. В него се намира целият химичен състав, както и материята, от която винаги съм бивал изграждан. Умът — в него е разликата!

Този път Мурбела май наистина се разтревожи. Знаеше, че в „Бин Джезърит“ се безпокоят от всички причудливи дарби:

— Проклет да е Сцитал!

— Ще разбера какво е — успокояващо добави той.

Затвори очи и я чу да става. Ръката й се отдръпна от неговата.

— Дънкан, може би не трябваше да го правиш…

Чу стъпките й да се отдалечават.

Памет. Къде бяха скрили потайното нещо? Дълбоко е оригиналните клетки ли?

До този момент бе мислил за паметта си като за пособие на ментат. Можеше да повика — сякаш пред огледала — собствените си изображения от отдавна отминали времена. В едър план дори, за да огледа внимателно някоя бръчица, изтеглена от възрастта. Лица. Поредица от маски осветявана от различни ъгли личност, която той нарича „аз“. Леко непропорционални черти. Някъде е със сива коса, на други места — със същински каракул, какъвто има и в сегашния си живот. Понякога с веселяшко изражение, други пъти — сериозен и вглъбен в себе си, търсейки сякаш мъдрост за идващия нов ден. А сред всичко това — съзнание, което наблюдава и взема необходимите решения. Някой, дето прави избора… Тлейлаксианците бяха свършили необходимото.

Айдахо почувства биещата из тялото му кръв и разбра, че опасността е съвсем близо. Беше специално подготвен за нея. Но не от тлейлаксианците. Просто бе роден с тази дарба.

Ето какво значи да си жив.

Нито паметта от другите му животи, нито онова; което тлейлаксианците бяха направили с него, не бе променило ни най-малко разположеното на огромна дълбочина съзнание.

Отвори очите си. Мурбела продължавате да е наблизо, ала с неясно изражение на лицето.

Ето как ще изглежда като света майка.

Промяната не му хареса.

— Какво става, ако „Бин Джезърит“ падне? — попита той. Дочу отговора и кимна: Да. Ето го най-лошото предположение. Клопката през целия исторически път на Сестринството. А ти не го искаш, любима моя.

Прочете го върху лицето й, когато тя се обърна и си тръгна.

Погледна нагоре към видеоочите и каза:

— Дар. Трябва да говоря с теб, Дар.

Никакъв отговор от никой от механизмите наоколо. Не бе и очаквал такъв и въпреки това знаеше, че може да й говори, а тя трябва да слуша.

— Стигнах до нашия проблем от другата му страна. — Представи си бързото жужене на записващите устройства, които шеметно нахвърляха звуците на гласа му върху ридулианови кристали. — Промъкнах се в мозъците и на почитаеми мами. Мурбела отеква.

Ето как ще заостри вниманието й. Разполага със собствена почитаема мама. Но разполага не е точната дума. Защото той всъщност я няма. Дори в леглото. Те просто се имат един друг. Подхождат си по същия начин, по който изглежда си подхождаха онези хора от видението. Това ли бе съзрял там? Двама възрастни, подготвени в сексуален аспект от почитаемите мами?

— Сега ме занимава друг въпрос — каза той. — Как да се справя с „Бин Джезърит“?

Ръкавицата бе хвърлена.

— Епизоди — продължи с думата, ползвана с удоволствие от# Одрейди. — Ето как трябва да виждаме онова, което ни се случва — Кратки епизоди. Дори предположението за най-лошото стечение# на обстоятелствата следва да бъде екранирано на този фон. Разпръскването прави да изглежда незначително всичко, сторено от нас.

Така им се пада! Демонстрация на стойността, предназначена за сестрите. Почитаемите мами се явяват в по-добра перспектива. Те се връщат в Старата империя. Приятели пигмейчета. Знаеше, че Одрейди ще го види. Бел щеше да се погрижи.

Някъде там, в Безкрайната вселена, един състав съдебни заседатели бе издал присъда срещу почитаемите мамя. Законът и неговите изпълнители не бяха успели да вземат превес в полза на ловджийките. Подозираше, че във визията си бе видял двама от този състав. Дори да се окажеха лицетанцьори, не бяха от онези на Сцитал. Двамината зад проблясващата мрежа не принадлежаха никому освен на самите себе си.

„Големите слабости в управлението възникват поради страха да бъдат извършени радикални вътрешни промени, дори когато нуждата от тях е очевидна.“

Даруи Одрейди

За Одрейди първата утринна доза мелиндж бе винаги различна. Плътта и откликваше като изтощен от глад скитник, който сграбчва сладък плод. Следваше бавното, всепроникващо и болезнено възстановяване.

Това беше страшната същност на пристрастяването към мелинджа.