Набързо довеждаха детето в жилището в храмовия комплекс. След като уплахата и силната изненада преминеха, то можеше да участва в някое от забавленията, наблюдавани внимателно от жреците и жриците. Безгрижните подскачания из градината на покрива, шепота, смеховете — всичко бе подлагано на съсредоточен анализ и премисляне. За Шийена страхопочитанието, което ѝ засвидетелстваха дори децата, се оказа неприятен товар. Рядко искаше да доведат някое от тях за втори път, тъй като предпочиташе да научава нови неща от различни мимолетни приятелства…
Жреците не стигнаха до съгласие за невинния характер на подобни срещи. Шийена научи, че дечицата биват подлагани на крайно неприятен разпит и нахока безмилостно вардияните си. Както бе редно да се очаква, приказките за нея плъзнаха из Ракис, а после напуснаха и очертанията на планетата. При Сестринството се трупаха отчети. Годините се изнизваха в нещо като блажено самовластие, подхранващо любопитството ѝ. А то сякаш беше безгранично. Нито един от непосредствено ангажираните служители и помощници не мислеше за образователния процес като за обучение по същество; Шийена учеше жреците на Ракис, те също я обучаваха на свой ред. Но в Бене Гесерит веднага забелязаха тази особеност в нейния живот и внимателно следяха по-нататъшното и развитие.
„Намира се в добри ръце. Засега я оставете, докато стане готова за нас — разпореди се Тараза. — Осигурете ѝ постоянна защита и се погрижете отчетите редовно да идват до мен.“
Шийена не спомена и дума нито за своя произход нито за онова, което Шейтан бе причинил на семейството ѝ и съседите. Станалото беше личен въпрос между Шейтан и нея. Прие мълчанието си като отплата за пощадата.
Някои неща постепенно започнаха да избледняват за момичето. Отиде още няколко пъти в пустинята. Любопитството ѝ не стихваше, но започна да разбира, че няма да намери сред пясъците обяснението за странното поведение на Шейтан към собствената ѝ личност. И макар вече да знаеше, че на Ракис има посолства на различни сили, съгледвачите на Бене Гесерит в редовете на прислугата бяха сигурни, че засега Шийена не показва особен интерес към Сестринството. Измислени бяха необвързващи отговори, считани като задоволителни, за редките ѝ въпроси.
В прав текст Тараза изпрати указания на своите ракиански съгледвачи:
„Дългите поколения подготвителна работа се оказаха период на усъвършенстване. Нашият ход ще бъде в точно определен момент. Вече няма съмнение, че тя е детето, което ни трябва.“
Моето мнение е, че в човешката история няма друга сила, която да е донесла по-големи страдания от реформаторите. Намерете някой, който казва: „Нещо трябва да се направи!“, и аз веднага ще ви посоча главата, пълна със зловредни помисли и намерения, за които самата тя не знае изход. Ние обаче сме длъжни винаги и с всички сили да търсим потока на естественото развитие на нещата и да се движим с него!
Надвисналото от облаци небе сякаш полека се вдигаше нагоре заедно с изкачващото се слънце, увеличавайки мириса на тревата и близката гора, плътно събран в утринната влага.
Дънкан Айдахо бе застанал до един Забранен прозорец и вдишваше дълбоко този аромат. Сутринта Патрин му бе казал:
— Вече си на петнайсет години. Трябва да се възприемаш като млад мъж. Не си дете.
— Рожден ден ли имам?
Бяха в спалнята на Дънкан и Патрин току-що го бе събудил с чаша сок от цитрусови плодове.
— Не знам кога е рожденият ти ден.
— Голѝте имат ли рождени дни?
Помощникът не отговори. Беше забранено да се говори с гола̀та за голѝ̀.
— Шуонгю не ти разрешава да ми отговориш, нали? — каза Дънкан.
Патрин поде с очевидно затруднение:
— Башарът ми нареди да ти съобщя, че днес утринната подготовка в клас ще закъснее. Иска да продължиш с упражненията за крак и коляно, докато те потърсят.
— Нали вчера ги правих!
— Само ти предавам заповедите му — помощникът взе празната чаша и излезе.
Дънкан бързо се облече. Щяха да го чакат за закуска в Пълномощничеството.