Дюн (Том трети)

Миризмите, идващи от отворения прозорец, му напомняха за нещо познато, макар че не можеше да приведе в порядък спомените, надничащи в окрайнините на собственото му съзнание. Знаеше само, че там има какви ли не. Странно познатото едновременно го плашеше и привличаше, също като пристъпването по ръба на отвесна скала или откритото противопоставяне на Шуонгю. Никога не бе вървял по ръба на отвесна скала, нито пък бе демонстрирал открито неподчинение, но поне си представяше и едното, и другото. Когато зърна в един справочник за филми холофотографията на пътечка по ръба на стръмна пропаст, усети свиване в стомаха. Усещането бе същото, както когато си представяше своето гневно непокорство спрямо комендантката на кийпа. Някой друг се намира в ума ми — помисли той. По-точно — не в ума, а в тялото. Имаше усещането за вече преживени неща, сякаш току-що се бе събудил с мисълта за нещо сънувано, без да може точно да си го спомни. Цялата съноподобна бъркотия говореше за познания, за които знаеше, че не би могъл да притежава. И все пак ги имаше.

Можеше да назове някои от дърветата, чиято миризма долавяше, въпреки че имената им липсваха в книгите от библиотеката. Забраненият прозорец беше наречен така, защото се намираше на една от външните стени на кийпа и можеше да бъде отварян. Често го открехваха за вентилация, както бяха сторили и сега. До прозореца се стигаше от неговата стая, като за целта трябваше само да се покатери и прекрачи през парапета на един балкон, след което да се спусне през въздуховодната шахта на складовото помещение. Беше свикнал да го прави, без да оставя никакви следи по парапета, склада или шахтата. Доста рано бе разбрал, че обучаваните в Бене Гесерит умеят да разчитат и най-незначителни следи и знаци. Самият той разпознаваше много от тях благодарение на уроците на Тег и Лусила.

Застанал в сянката на горното преходно помещение. Дънкан съсредоточи вниманието си върху преливащите една в друга гънки на терена, по които гората сякаш се катереше към скалите. Нещо в нея силно го привличаше А иглолистните дървета, успели да стигнат до високото, притежаваха направо магическа сила. Не беше трудно да си представи, че човешки крак никога не е стъпвал там. Колко хубаво би било да се загуби по онези места, да бъде само собствената си личност, без да се безпокои, че в него живее друг човек. Чужденец, сам със себе си.

Дънкан въздъхна, обърна се и се върна в стаята по своя таен път. Едва когато стигна до спокойствието и безопасността ѝ, позволи си да отчете, че го е направил още веднъж. И отново никой нямаше да бъде наказан за неговото малко приключение.

Наказанието и болката, стаени в атмосферата на забранените за него места, бяха само допълнителна причина за засилено внимание, когато за пореден път нарушаваше правилата.

Не му беше приятно да мисли за болката, която би могла да му причини Шуонгю, ако го намери при Забранен прозорец. Но си обеща, че и най-страшните изтезания няма да го накарат да извика. Гадните ѝ номера никога досега не бяха го принуждавали да реагира по такъв начин. Само я гледаше втренчено, без да спре да я мрази, но и без да се отказва от наученото в нейните уроци. А то в прав текст гласеше: „Усъвършенствай способността си да се движиш, без да те забележат, видят или чуят, като не оставяш никаква следа, която може да те издаде.“

След като се върна в стаята, Дънкан седна на края на леглото и се загледа в празната стена пред себе си. Веднъж, когато се бе взирал в същата стена, пред него се появи образ на млада жена със светлокехлибарена коса и меко окръглени черти на лицето. Тя го погледна и се усмихна. Устните ѝ беззвучно се раздвижиха. Вече бе овладял умението да разчита казаното по движенията на устата, така че веднага разбра произнесените думи: „Дънкан, сладки ми Дънкан.“

Дали беше майка му? — много пъти се питаше той след тази случка. — Истинската му майка?

Макар и запокитени назад във времето, голѝ̀те също имаха истински майки. Живели в епохите преди аксолотловите резервоари, все някога е имало жени, които са ги родили и обичали. Да, тя го е обичала, защото е бил нейно дете… Но ако лицето от стената действително беше на майка му, как бе стигнало дотук нейното изображение? Случката го уплаши, ала страхът не го накара да не желае нейното повторение. Която и да беше младата жена, беглата ѝ поява не престана да измъчва мисълта му. Странникът в него я познаваше. Беше сигурен, че така. Понякога му се искаше само за миг да бъде същият странник — достатъчно дълъг миг обаче, за да може да струпа накуп всички скрити спомени; но веднага осъзнаваше, че дори самото желание за това го плашеше. Мислеше, че ще изгуби реалното усещане за собствената си личност, ако чужденецът овладее съзнанието му.

Дали би било подобно на смърт?