Дивергенти

- Добре ли си? - казва, докосвайки бузата ми. Ш епата му обгръща главата ми от едната страна, дългите му пръсти се плъзгат по косата ми. Усмихва се и придържа главата ми, докато ме целува. По тялото ми бавно се разлива топлина. И страх, който пищи като аларма в гърдите ми.

Без да откъсва устни от моите, той сваля якето от раменете ми. Трепвам, когато го чувам да пада на пода, и се дръпвам рязко, очите ми смъдят. Не знам защо го правя. Изобщо не се чувствах по този начин, когато ме целуваше във влака. Притискам длани към лицето си, скривам очи в тях.

- Какво не е наред?

Тръскам глава.

- Само не казвай, че нищо ти няма. - Гласът му е студен. Той сграбчва ръката ми. - Хей, погледни ме!

Свалям ръце от лицето си и вдигам очи към него. Стъписана съм от обидата в погледа му и гнева, стаен в стиснатата му челюст.

- Понякога се питам какво е вътре в теб - казвам кол-кото се може по-спокойно. - Това..., каквото и да е то.

- Какво е онова вътре в мен ли? - повтаря той. После отстъпва назад, клатейки глава. - Ти си пълен идиот, Трис!

- Не съм идиот - казвам. - И точно затова си давам сметка, че има нещо странно сред толкова много момичета да избереш точно мен. Така че, ако търсиш само... хм, ти си знаеш..., онова...

- Какво? Секс ли? - озъбва ми се той. - Знаеш ли, ако търсех само това, ти определено нямаше да си първата, при която щях да отида.

Чувствам се така, сякаш току-що е забил юмрук в стомаха ми. Естествено, че няма да съм първата, при която ще отиде - нито първата, нито най-красивата, нито най-желаната. Притискам ръце към корема си и поглеждам настрани, преглъщайки сълзите. Не съм ревла. Нито ми е в характера да хленча. Примигвам няколко пъти, отпускам ръце и го поглеждам твърдо.

- Ще си ходя - казвам тихо. И тръгвам към вратата.

- Не, Трис! - Той сграбчва китката ми и ме дръпва обратно. Отблъсквам го силно, но той хваща и другата ми китка и стиска здраво ръцете ми.

- Съжалявам за думите си - казва. - В действителност

имах предвид, че ти не си като другите. Разбрах го още щом те видях.

- Ти беше едно от препятствията в моята зона на страха. - Долната ми устна трепери. - Знаеше ли това?

- Какво? - Той пуска ръцете ми и в погледа му отново се появява обида. - Страхуваш ли се от мен?

- Не от теб - отвръщам. Прехапвам устната си, за да спре да трепери. - А от това да бъда с теб... Изобщо с някого. Досега не съм имала такава връзка, а ти си по-голям от мен, не знам какво очакваш и...

- Трис - започва строго той, - представа нямам какви илюзии си правиш, но това е нещо съвсем ново и за мен.

- Илюзии ли? - повтарям. - Искаш да кажеш, че ти не... - вдигам вежди. - О! 0! Просто предположих... - Сигурно защото аз съм толкова увлечена по него, си въобразявам, че с всички останали е така. - Така де, разбираш какво искам да кажа.

- Е, предположението ти е погрешно. - Той отклонява поглед. Страните му горят, сякаш е засрамен. - Нали знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен - допълва по-късно. Взима лицето ми в ръце, пръстите му са студени, но дланите парят. - Много по-сговорчив съм, отколкото се представих по време на обучението, честна дума.

Вярвам му. Но това няма нищо общо с неговата сговор-чивост.

Той ме целува между веждите, по върха на носа, после внимателно спира устни върху моите. Имам чувството, че ще се пръсна всеки момент. По вените ми вместо кръв тече електрически ток. Искам да ме целува, искам го, но се боя докъде може да стигне това.

Ръцете му се плъзгат по раменете ми и пръстите му попадат върху превръзката. Той се дръпва назад със смръщено чело.

- Ранена ли си? - пита.

- Не. Нова татуировка. Вече заздравя, просто... Още не искам да я показвам.

- Може ли да погледна?

Кимам със свито гърло. Дръпвам ръкава си, измъквам ръка от него и оголвам рамото. Той задържа за секунда погледа си върху него, после прокарва пръсти отгоре. Те се надигат и спускат, следвайки очертанията на костите ми, които стърчат повече, отколкото ми се иска. Имам чувството, че навсякъде, където кожата му докосва моята, нещо при допира се променя. Усещам някакъв трепет в стомаха си. Не просто страх. Има и още нещо. Желание.

Той отлепва крайчето на превръзката. Очите му обхождат символа на Аскетите и той се усмихва.

- Имам същата - казва през смях. - На гърба.

- Наистина? Може ли да я видя?

Той залепва отново превръзката върху татуировката и покрива рамото ми с ризата.

- Да не искаш да се съблека, Трис?

В гърлото ми клокочи нервен смях.

- Само... донякъде.

Той кима, усмивката му внезапно угасва. Вдига поглед към мен и смъква ципа на дрехата си. Тя се свлича от раменете му и той я запраща върху стола край бюрото. Вече не ми е до смях. Не ми остава нищо друго, освен да го следя с очи.

Веждите му са събрани в центъра на челото, когато повдига долния край на тениската. После с едно плавно движение я измъква през главата.

Част от пламъците на Безстрашните покриват дясната му страна, но иначе гърдите му са недокоснати. Той отвръща поглед.

- Какво има? - питам, свъсила вежди. Той изглежда притеснен.