Дивергенти

Освобождавам спусъка на пистолета си и го пускам на земята. Преди да съм изгубила самообладание, се обръщам и опирам чело о дулото на пистолета зад мен.

„По-добре застреляй мен!"

- Едно.

Чувам прищракване и изстрел.

31

Лампите светват. Стоя сама и разтреперана в празна стая с бетонни стени. Падам на колене, притиснала ръце към гърдите. Тук не беше студено, когато влязох, но сега усещам мраз. Разтривам ръце, за да затопля настръхналата си кожа.

Никога преди не съм чувствала такова облекчение. Всички мускули в тялото ми се отпускат едновременно и аз пак дишам свободно. Не мога да си представя пак да мина през моята зона на страха, както го прави Тобиас. Преди това ми се струваше проява на голяма смелост, но сега ми прилича повече на мазохизъм.

Вратата се отваря и аз се изправям на крака. Макс, Ерик, Тобиас и неколцина, които не познавам, влизат в редица и се скупчват в кръг около мен. Тобиас ми се усмихва.

- Поздравления, Трис! - казва Ерик. - Ти успешно издържа последното изпитание.

Насилвам се да се усмихна. Не се получава. Още не мога да се отърся от спомена за пистолета, опрян в главата ми. Продължавам да усещам дулото между веждите си.

- Благодаря - казвам само.

- Има само още нещо, преди да те пуснем да се приготвиш за приемния банкет - продължава той. После привиква с жест един от непознатите зад себе си. Жена със синя

коса му подава малка черна кутия. Той я отваря и вади оттам спринцовка с дълга игла.

Тялото ми се напряга при вида й. Оранжево-кафеникавата течност в нея ми напомня онова, с което ни инжектираха преди симулациите. Нали уж бях приключила с тях.

- Теб поне не те е страх от игли - казва той. - Инжектирам ти проследяващо устройство, което ще бъде активирано само ако те обявят за безследно изчезнала. Просто предпазна мярка.

- Колко често се случва хора да изчезват безследно? - питам със свити вежди.

- Не много често - нагло се ухилва Ерик. - Благодарение на Ерудитите разполагаме с тази технология. Днес инжектирахме всички членове на Безстрашните. Предполагам, че и останалите касти скоро ще го направят.

Стомахът ми се свива. Не мога да позволя да ме инжектират с нещо, изобретено от Ерудитите - вероятно дори от самата Джанийн. Но не мога и да откажа. Откажа ли, той отново ще се усъмни в лоялността ми към кастата.

- Добре - казвам със свито гърло.

Ерик пристъпва към мен със спринцовка в ръка. Отмятам косата от шията си и накланям глава. Гледам настрани, докато той почиства кожата ми с антисептично па-муче и вкарва иглата. Режеща, но кратка болка минава през врата ми. Той връща иглата обратно в кутията и залепва марля върху мястото, където ме е инжектирал.

- Банкетът е след два часа - казва накрая. - Твоето място в класирането сред останалите послушници, включително родените Безстрашни, ще бъде обявено на него. Късмет!

Малката група се изнизва от залата, но Тобиас се бави. Той спира край вратата и ми прави знак да го последвам.

Подчинявам се. Стъклената сграда над Ямата гъмжи от Безстрашни, някои от тях вървят по въжета над главите ни, други са се събрали на групи, приказват си и се смеят. Той ми се усмихва. Явно не е наблюдавал симулацията.

- Дочух, че ти си единствената, която е трябвало да преодолее само седем препятствия - казва. - Което на практика е нещо нечувано.

- Значи ти не си гледал симулацията?

- Гледах я само на екрана. Лидерите на Безстрашните са единствените, които виждат всичко - отговаря. - Изглеждаха истински впечатлени.

- Е, седем страха не са така впечатляващи като четири - отвръщам, - но и на това съм доволна.

- Ще се изненадам, ако не те класират първа - казва.

Влизаме в стъклената стая. Тълпата е още тук, но вече

е доста оредяла, след като и последният послушник - моя милост - е преминал през зоната на страха.

Хората вътре ме забелязват след няколко секунди. Глв-дам да стоя близо до Тобиас, докато сочат към мен, но не мога да се измъкна толкова бързо, че да си спестя поздравленията, потупването по рамото и бодряшките възклицания. Оглеждам лицата около мен и си давам сметка колко чужди ще бъдат в очите на баща ми и брат ми и колко близки са за мен, въпреки металните халки и татуировките по ръцете, шията и гърдите. Отвръщам на усмивките им.

Спускаме се бавно по пътеките на Ямата и аз първа проговарям:

- Искам да те питам нещо - прехапвам устни. - Какво ти казаха за моята зона на страха?

- Всъщност нищо. Защо? - пита той.

- Просто питам. - Изритвам едно камъче от пътеката.

- Непременно ли трябва да се върнеш в спалното помещение? - казва той. - Ако имаш нужда от спокойствие и тишина, може да останеш с мен до началото на банкета.

Стомахът ми се свива.

- Какво има? - пита той.

Не искам да се връщам в спалното, но не искам и да изпитвам боязън от присъствието му.

- Да вървим! - казвам.

Той затваря вратата след нас и си събува обувките.

- Искаш ли вода? - пита.

- Не, благодаря. - Държа ръцете си преплетени пред тялото.