Дивергенти

От сенките наоколо започват да се прокрадват хора, лицата им са ми познати. Това са послушниците, които носят факли, а Питър е начело на тълпата. Очите му приличат на черни пробойни, а наглата му усмивка се е разляла по цялото лице, образувайки бръчки по бузите. Някъде в центъра на тълпата избухва смях и става все по-силен, когато и други гласове се присъединяват. Но аз чувам единствено пукане и пращене.

Пукането и прашенето се усилват. Питър доближава факлата си до цепениците и близо до земята лумват пламъци. Те отначало пърпорят около ръба на всеки пън, после пропълзяват и по кората. Сега не се опитвам да се освободя от въжетата, както направих първия път, кога-то се сблъсках с този страх. Вместо това, затварям очи и си поемам дълбоко въздух. Това е симулация. Тя не може да ми причини болка. Жегата на огъня ме обгръща. Тръскам глава.

- Надушваш ли това, Дървената! - провиква се Питър, гласът му се издига дори над прашенето на огъня.

- Не - отговарям. Пламъците стават още по-високи.

- Това е вонята на горящата ти плът - изсумтява той.

Когато отварям очи, всичко ми е като в мъгла от сълзите.

- Знаеш ли какво надушвам пък аз? - Напрягам глас, за да надвикам смеха около мен; този смях ме гнети не по-малко от пламъците. Извивам ръце и искам да се освободя от въжетата, но няма да го направя. Няма безсмислено да се съпротивлявам. Няма да се паникьосвам.

Взирам се в Питър през пламъците, а нажеженият въздух обгаря до кръв ръцете ми, нахлува в мен, топи подметките на обувките ми.

- Надушвам дъжд - казвам.

Над главата ми изтрещява гръмотевица. Крещя, когато огънят близва върховете на пръстите ми и болката плъзва по кожата. Вдигам глава и се концентрирам върху облаците, които се трупат отгоре, натежали и притъ-мнели от дъжда. Назъбената линия на светкавица разсича небето и аз усещам първата капка върху челото си. „По-бързо, по-бързо!" Капката се стича отстрани на носа ми, втора ме удря по рамото, толкова тежка, сякаш е лед или камък, а не вода.

Пелената на дъжда ме обгръща отвсякъде. Съскане и цвъртене заглушават смеха. Усмихвам се и отдъхвам, дока-то дъждът потушава пламъците и облекчава изгарянията по ръцете ми. Въжетата се свличат и аз прокарвам пръсти през косата си.

Иска ми се да съм като Тобиас и да имам само четири страха, но не съм чак толкова безстрашна.

Оглаждам гънките на ризата си и когато вдигам очи, се озовавам в моята стая в сектора на Аскетите. Никога досега не съм се сблъсквала с този страх. Лампата е изгасена, но стаята се осветява от лунната светлина, която нахлува през прозореца. Една от стените е покрита с огледала. Смутена, извръщам очи. Това не е редно. Не е разрешено да имам огледала.

Поглеждам отражението: големите си очи, леглото с изпънатите сиви завивки, гардеробът с дрехите ми, шкафът с книги, голите стени. Очите ми отскачат към прозореца зад мен.

Към мъжа, който стои отвън.

Студени тръпки минават по гърба ми като търкалящи се капчици пот и тялото ми се сковава. Разпознавам го. От двете му страни се появяват още двама мъже, неподвижни също като него. Лицата им са лишени от черти -покрити с кожа черепи.

Извивам тяло и те вече са в стаята ми. Сега са трима. Опирам гръб в огледалото.

За миг в стаята цари тишина, после идва ударът с юмрук по прозореца; не просто два, четири или шест, а десетки юмруци, биещи по стъклото. Ударите отекват в гръдния ми кош, толкова са силни, после мъжът с белезите и двамата му придружители тръгват бавно с предпазливи крачки към мен.

Дошли са, за да ме отведат и да ме убият, както направиха Питър, Дрю и Ал. Знам го.

Симулация. Това е симулация. Сърцето удря като чук в гърдите ми. Опирам длан върху огледалото зад мен и го плъзгам наляво. Това не е огледало, а врата на дрешник. Повтарям си къде ще открия оръжието. То ще виси вътре на дясната стена, на сантиметри от ръката ми. Не отмествам очи от мъжа с белезите, но напипвам пистолета с крайчеца на пръстите и стискам дръжката в дланта си.

Прехапвам устни и стрелям по мъжа с белезите. Не ч^ кам да видя дали съм улучила - прицелвам се поред в двамата мъже без лица, колкото може по-бързо. Толкова силно хапя устни, че ме заболява. Ударите по прозореца престават, но вместо това, се чува стържещ звук и юмруците се превръщат в ръце с криви пръсти, които дращят по стъклото и напират да влязат вътре. Стъклото пращи под натиска им, после се пропуква и се пръска.

Крещя.

Нямам достатъчно куршуми в пистолета.

Купчина тела - човешки тела, но обезобразени, с извити под странен ъгъл ръце, разчекнати усти с остри като игли зъби, празни очни кухини - се стоварват насред стаята ми, едно по едно, надигат се и започват да се тътрят към мен. Отстъпвам назад в дрешника и затварям вратата пред себе си. Решение. Трябва ми решение. Клякам и опирам широката страна на пистолета в слепоочието си. Не мога да ги надвия. Не съм способна да ги надвия, затова трябва да се успокоя. Зоната на страха ще отчете забавянето на пулса ми и равномерното ми дишане и ще премине към следващото препятствие.