Дивергенти

Този път не блъскам птицата. Вместо това прикляк-вам, заслушана в пърхането на птичи криле зад гърба си. Прокарвам ръка през тревата ниско над земята. Какво може да пребори безсилието? Силата. За първи път се почувствах силна в лагера на Безстрашните, когато хванах пистолет.

В гърлото ми засяда топка. Нямам търпение ноктите да се махнат от мен. Птицата започва да грачи и стомахът ми се преобръща, но в следващия момент напипвам нещо твърдо и метално в тревата. Пистолетът ми.

Насочвам пистолета към птицата върху рамото ми. Тя изчезва във вид на експлозия от кръв и перушина. Обръщам се на пети и се прицелвам над себе си, откъдето се спуска облак от тъмни пера. Натискам спусъка, стрелям отново в морето от птици и виждам как черните им тела падат в тревата.

Докато се целя и стрелям, усещам в тялото си същия прилив на сила, както и когато за първи път хванах пистолет. Сърцето ми спира да препуска. Полето, оръжието и птиците изчезват. Отново стоя в тъмнина.

Премествам тежестта си от единия върху другия крак и под мен нещо проскърцва. Клякам и прокарвам ръка по гладка студена повърхност - стъкло. Дланите ми опипват стъклени стени от всички страни. Пак аквариумът. Не ме е страх от удавяне. Проблемът е не във водата, а в невъзможността да изляза от стъкления затвор. Отново е въпрос на слабост. Просто трябва да убедя самата себе си, че съм достатъчно силна да разбия стъклото.

Светва синя светлина и водата започва да покрива пода. Няма да позволя симулацията да стигне по-далече от това. Удрям с длан по стъклената стена пред себе си и очаквам тя да се пропука.

Ръката ми отскача, без ударът да доведе до резултат.

Сърцето ми започва да бие ускорено. Ами ако онова, което ме спаси при първата симулация, сега не проработи? Ами ако не мога да разбия стъклото, щом не съм подложена на стрес? Водата покрива глезените ми и с всяка секунда нахлува все по-бурно. Трябва да се успокоя. Да се успокоя и да се концентрирам. Облягам се на стената зад мен и ритам с всичка сила. И пак. Пръстите ми изтръпват, но нищо не се случва.

Имам още един избор. Мога да изчакам водата да изпълни резервоара - а тя е вече до коленете ми - и да се опитам да се овладея, докато се давя. Хвърлям се срещу стената, клатейки глава. Не, невъзможно е да стигна до давенето. Не мога.

Свивам ръце в юмруци и започвам да барабаня по стената. По-силна съм от стъклото. То е тънко като нов лед. Моят ум ще го направи такова. Затварям очи. Стъклото е като лед. Стъклото е лед. Стъклото е...

Стъклото се пръсва под ръката ми и водата плисва върху пода. После отново става тъмно.

Разтърсвам ръце. Това трябваше да е леснопреодолимо препятствие. Сблъсквала съм се с него и преди по време на симулациите. Не мога да си позволя да губя повече време.

Нещо, което прилича на твърда стена, ме удря отстрани, изкарва въздуха от дробовете ми и аз тежко падам, поемайки си мъчително дъх. Не мога да плувам, виждала съм толкова много и така бурна вода само по картините. Под мен има назъбена скала, хлъзгава от пръските. Водата блъска краката ми и аз се вкопчвам в скалата, усещайки сол по устните си. С крайчеца на окото мяркам черно небе и кървавочервена луна.

Приижда друга вълна и се стоварва върху гърба ми. Ж рям брадичката си в камъка и изкривявам лице от болка. Океанът е леден, но кръвта, която се стича по шията ми, топли. Протягам ръка и напипвам края на скалата. Водата бие в краката ми с неустоима мощ. Залавям се с все сила за камъка, но и това не е достатъчно - водата ме блъска и следващата вълна отнася тялото ми назад. Преобръщам се презглаба, ръцете ми се разперват встрани и аз се сто-барбам по гръб върху скалата, а пяната облива лицето ми. Дробовете ми пищят за глътка въздух. Преобръщам се и пак се залавям за ръба, измъквайки се от водата. Дишам тежко, поредната вълна ме блъска, този път по-мощна от предишните, но сега се държа здраво.

Всъщност не би трябвало да ме е страх от водата. По-страшното е да изгубя контрол. За да устоя, трябва да си възвърна самообладанието.

С яростен вик протягам ръка напред и откривам вдлъбнатина в скалата. Ръцете ми неистово треперят, докато се придърпвам напред и свивам крака под себе си, преди поредната вълна да ме е повлякла. Почувствала веднъж краката си на свобода, аз се втурвам да тичам, препускам бързо, ходилата ми стъпват стабилно върху камъка, червената луна е пред мен, а океанът изчезва.

После всичко останало изчезва, а тялото ми е неподвижно, прекалено неподвижно.

Опитвам се да помръдна с ръце, но те са завързани здраво. Поглеждам надолу и виждам въже, стегнато увито около гърдите, ръцете и краката ми. Под краката ми се появява купчина цепеници, а зад себе си забелязвам кол. Намирам се високо над земята.