Дивергенти

Сядам върху пода в дрешника. Стената зад гърба ми скърца. Чувам тропот - юмруците са отново тук, блъскат по вратата на дрешника, но аз се обръщам и напрягам поглед в мрака към плоскостта зад мен. Не е стена, а друга врата. Правя усилие да я отместя встрани и зад нея се показва коридорът на горния етаж. Усмихвам се и се промушвам през цепнатината, после се изправям на крака.

Долавям аромата на печено. Аз съм си у дома.

Поемайки дълбоко въздух, наблюдавам как нашата къща постепенно избледнява. За миг бях забравила, че съм в централата на Безстрашните.

После Тобиас застава пред мен.

Но аз не се боя от Тобиас. Поглеждам през рамо. Може би там има нещо, върху което трябва да се концентрирам. Но не - зад мен има само легло с балдахин.

Легло?

Тобиас тръгва към мен бавно.

„Какво става?"

Поглеждам го, напълно парализирана. Той ми се усмихва. Тази усмивка изглежда мила, позната.

Той притиска устата си към моята и устните ми се разтварят. Допреди малко смятах за невъзможно да забравя, че се намирам в симулация. Грешала съм: присъствието му помита всичко останало.

Пръстите му намират ципа на якето ми и с едно дълго и бавно движение го разтварят. Той сваля якето от раменете ми.

„О!", това е единственото, което се върти в главата ми, докато той отново ме целува. „О!"

Страхът ми е да бъда с него. Цял живот съм се предпазвала от емоционално обвързване, но не съм подозирала колко дълбоко е залегнало в съзнанието ми това.

Препятствието не прилича на останалите. То е различен вид страх - по-скоро нервност и паника, отколкото заслепяващ ужас.

Той плъзга пръсти надолу по ръцете ми и стиска хълбоците ми, дланите му галят кожата над колана ми и аз потръпвам.

Нежно го отблъсквам и опирам ръце в челото си. Нападаха ме ято врани и мъже без лица; бях подпалена от момче, което наистина едва не успя да ме хвърли в бездната; за малко да се удавя - два пъти, а с това да не мога да се справя?! Това е страх, срещу който нямам подготвена стратегия - момчето, което харесвам, иска... да прави секс с мен?

Тобиас целува шията ми в симулацията.

Опитвам се да разсъждавам трезво. Трябва да се изправя с лице и пред този страх. Трябва да си върна контрола над ситуацията и да я превърна в нещо не толкова плашещо.

Поглеждам симулационния Тобиас в очите и казвам строго:

- Нямам намерение да спя с теб в някаква халюцинация, ясно?

После го хващам за раменете, обръщам го с гръб към мен и го тласкам към леглото. Усещам нещо, което е по-различно от страх - гъделичкане в стомаха, бълбукащ смях. Притискам се към него и го целувам, ръцете ми се убиват около тялото му. Усещам колко е силен. Усещам... колко ми е хубаво.

И той изчезва.

Кискам се в шепа, а лицето ми гори. Сигурно съм единственият послушник, изправен пред такъв страх.

Край ухото ми прищраква спусък.

Съвсем бях забравила за това. Усещам тежестта на пистолет в ръката си и свивам пръсти около него, опирайки показалец на спусъка. Откъм тавана струи светлина, източникът й е неясен. В осветения кръг стоят майка ми, баща ми и брат ми.

- Направи го! - просъсква някакъв глас до мен. На жена е, но е дрезгав. Сякаш е поръсен с чакъл и натрошено стъкло. Прилича на гласа на Джанийн.

В тила ми е опряно дулото на пистолет, студено кръгче върху кожата. По тялото ми плъзва студ и косъмчетата на тила ми настръхват. Отривам потта, избила по свободната ми ръка и поглеждам към жената с крайчеца на окото. Наистина е Джанийн. Очилата й са килнати настрана, погледът й е напълно безчувствен.

Най-кошмарният ми страх: семейството ми ще загине и вината за това ще бъде моя.

- Направи го! - повтаря тя, този път по-настоятел-но. - Направи го, или аз ще те убия!

Впивам очи в Кейлъб. Той ми кимва, веждите му са сключени, гледа ме със съчувствие.

- Давай, Трис! - меко казва той. - Разбирам те. Всичко е наред.

Очите ми смъдят.

- Няма - казвам, гърлото ми е толкова свито, че боли. Поклащам глава.

- Давам ти десет секунди - крещи жената. - Десет. Девет.

Погледът ми се мести от брат ми към баща ми. Последния път, когато го видях, в погледа му имаше презрение, но сега широко отворените му очи гледат с мекота. Никога досега не съм виждала това изражение върху лицето му.

- Трис - казва той, - нямаш друг избор.

- Осем.

- Трис - обажда се майка ми. Усмихва се. Има сладка усмивка. - Обичам те.

- Седем.

- Млъквай! - крясвам и вдигам пистолета. Мога да го направя. Мога да ги застрелям. Те всичко разбират. Даже искат да го направя. Не желаят да се жертвам заради тях. Та те дори не са истински. Всичко това е само една симулация.

- Шест.

Това не е реално. Нищо не означава. Благите очи на брат ми са като свредели, които пробиват дупки в главата ми. Пистолетът започва да се изплъзва от потните ми длани.

-Пет!

Нямам друг избор. Затварям очи. Мисля. Трябва да помисля. Онова, което кара сърцето ми да препуска, е само едно-единствено нещо: заплахата за моя живот.

- Четири. Три.

Какво ми беше казал Тобиас? „Саможертвата и храбростта не са толкова различни."

-Две.