Дългото очакване

Лицето му се набръчка по ръбовете в първия момент и после изненадата изглади чертите му, после отново се сбърчи цялото и зъбите му се оголиха, къси и квадратни, под устните му които се бяха превърнали в тънка червена черта.

— Проклет да съм! Трижди да съм проклет!

— Може би. Имаш ли шофьорска книжка или нещо друго за самоличност?

В първия момент не можа да схване какво му говоря. Присви очите си концентриран върху думите ми и после хвърли портфейла върху масата. Отвори се на вложката със шофьорската му книжка и членската му карта от журналистическата гилдия.

Седнах.

Беше следващият омагьосан от лицето ми. И за секунда не можеше да отдели очите си от моите. Гледаше ме втренчено докато започна да му се връща речта.

— Джони Макбрайд! Проклет да съм!

— Започваш да се повтаряш.

— Не можах да повярвам, като го чух. Помислих, че Линдзи е превъртял. Уверих се едва когато разбрах какво се е случило в централното управление.

Пръстите му се бяха вкопчили в ръба на масата, сякаш искаше да откърти парче от нея.

— Не знам защо, но никой не се радва на срещата си с мен. — казах аз.

Устните му пак се дръпнаха и отново видях зъбите му.

— Никой няма да се зарадва.

Аз също можех да правя физиономии и му го доказах.

— Някой се опита да ме пречука преди малко. Точно пред входа на библиотеката.

— Това ли искаше да ми разкажеш?

Вдигнах рамене.

— Това беше само трик за да те примамя тук. Първо ти ще ми разкажеш нещо, и ако ми хареса, после аз.

По реакцията му човек можеше да си помисли че съм му стоварил един между превърналите се на цепки очи.

— Кучи син! Как са пропуснали! — задъха се той.

— И ти май не ме харесваш, нали! — ухилих му се аз.

— Съвсем прав си.

— Описал си ме в доста добри краски във вестника за човек който не ме харесва. Всички други ме разпънаха на кръст.

— Дяволски добре знаеш защо постъпих така. Следващият път ще те разнищя.

— Успокой се и млъкни. — казах аз. — Започва вече да ми писва от всичките простотии с които ми пълнят главата откакто се върнах. Никой не може да ме разнищи, камо ли ти. И Тъкър и Линдзи се опитаха, но без особен успех.

Логан започна да се усмихва с разпусната и гадна усмивка и седна. Ръцете му вече не стискаха ръба на масата. Беше ги поставил върху масата и всичко в очите му говореше че е готов да ме намери на секундата щом му падне удобен случай.

Казах му:

— Разкажи ми за мен, Логан. Все едно че не ме познаваш, и разказваш всичко, което знаеш за мен, на трето лице. Разкажи ми за работата в банката и за това как беше убит Боб Миноу.

— А ти какво ще ми разкажеш в замяна на това, Джони?

— Нещо, което дори и не си сънувал.

Той понечи да каже нещо, но спря. Огледа ме преценяващо и поклати леко глава.

— Това започва още отпреди да те познавам, много преди това. Чувал съм някои неща за теб, но това бие всичко.

— Не ми спестявай нищо, давай.

Ръката му посегна разсеяно за цигара и я набучи в устата му.

— Добре. Ти си Джони Макбрайд. Роден си в Линкасъл, ходил си тук на училище и си започнал работа в банката след две години в колеж. Взели са те в армията, преживял си сума нещо и се връщаш у дома герой. Най-малкото поне медалите ти показват това.

В тоя момент вдигнах ръка.

— Какво трябва да означава това?

— Не се прави на пън. Ти си единственият, който знае отговора на този въпрос. Може да си се прославил зад океана. Ако си бил, тогава се е случило нещо, което коренно те е променило. И така, връщаш се в къщи и тръгваш на работа в банката. — Пръстите му се свиха около цигарата и я прегънаха. — И си намираш момиче. Няма никакво значение чия е била. Ти си големият герой от войната и тя се лепва за теб.

— Коя е тя?

Очите на Логан бяха бледи и воднисто сини. Наблюдаваха ме без да трепнат; очи изпълнени с отрова, която и за миг не беше загубила своята смъртоносност.

— Вера Уест. Прекрасно и вълшебно момиче с коси с цвят на пресен мед. Момиче, за което животно като теб дори няма право да мечтае.

Изсмях се с най-дебелашкия смях, на който бях способен.

— Дръпнал съм ти я от ръцете, нали?

— Проклет да си! — Вече беше почти готов, а аз не помръдвах. Зъбите му изскърцаха в страшното усилие да се овладее и той просъска следващите думи. — Да, Вера тръгна с теб. Тя загуби ума си и позволи да и разрушиш съдбата. Толкова беше влюбена в теб, че дори и след като я използува и захвърли като мръсен парцал, продължаваше да те обича. Ето затова те пощадих. Не исках да и докарвам още мъка!

— И така, бил съм лошо момче. Нещо друго?

— Ти ще бъдеш мъртво момче, Джони.

— Нещо друго? Как съм я използувал?

Той с огромно усилие се притисна към пейката.