Дългото очакване

Остана да лежи на пода с поглед изцъклен към тавана, като се силеше да спре със стиснати зъби обратния път на вечерята си. Изброих му десет секунди, но той не се помръдна. Трябва да беше откачен, ако си мислеше че щях да спра дотук. Прекрачих до него и миг преди зъбите му да полетят в гърлото му той изви главата си и ми се ухили.

Точно така, ухили ми се. Все едно се късаше от смях. Устата му беше в кръв и въпреки това още малко оставаше да си я разчекне чак до ушите.

— Всичко е наред, Уилсън. — каза той.

Подадох му ръка да стане, като не го пуснах докато не се уверих че може да се държи на краката си.

— Това беше лудост. Защо го направи?

— Ти. — Той отново се ухили. — Истинският Макбрайд не е способен на такова нещо. Джони беше бъзливец какъвто не си виждал. Духваше моментално само да се загрееше малко обстановката. Всичко е наред, Уилсън.

— Макбрайд. Джони Макбрайд, няма да забравиш, нали?

— Разбрано, Джони.

— И не си мисли че съм бъзливец, Логан.

— Аз не, но познавам някои други които могат да си го мислят.

— Остави ги да се изненадат приятно.

— Да-а, — каза Логан. Лицето му за секунда придоби озадачен вид и после пак се ухили.

Глава пета

Наложи ми се подкрепям Логан до шевролета му и после да пъхам цигари в устата му една след друга докато стане в състояние да кормува. Непрекъснато тръскаше глава в опит да я проясни. Ръкавите му се бяха поразпрали от търкалянето по пода, но нямаше намерение да ми иска обезщетение.

След като запали двигателя ме запита:

— Къде си се научил да се биеш така?

— Сигурно такава ми е била работата, предполагам.

— Идвало ли ти е наум че може да си бил боксьор?

Набърчих чело в размисъл, после поклатих глава:

— Дори и да съм бил, не мога да си спомня.

— Не си любител в тоя спорт, момчето ми. Ще се поразровя малко да видим какво ще открия. Може пък и да си бил известна личност.

— Давай, авер. Аз се опитах, но без особен успех.

— Възможно е да не ти хареса това, което открия.

Хвърлих цигарата през прозореца и видях как изсъска във водата.

— Може би няма да ми хареса, но по-добре така, отколкото никак. — казах му накрая аз. — Понякога ме спохождат мисли от които кожата ми настръхва. Мога да правя неща, за които дори и не съм сънувал че съм способен… но които ръцете ми ги извършват без никакво усилие. Познавам пистолета като ножа и вилицата и знам как да убия човек без да ми мигне окото. Един ден открих че за мен няма разлика дали отключвам с ключ или парче тел. Никой никога не ме е учил как да си служа с нитроглицерин или газокислороден резач. Момчетата се шегуваха с мен… казваха че съм само за майстор по фойерверките.

Отначало наистина беше голям майтап, само че по-късно смеховете секнаха. Намерих един изхвърлен бракуван сейф на едно бунище и се опитах да го отворя. Знаеш ли колко време ми отне? Четири минути докато обработя шайбата. Момчетата ме завариха тъкмо като се занимавах и аз им показах как един напръстник нитроглицерин е достатъчен за да се отвори сейфа. Вратата си изскочи сама от пантите.

Погледнах Логан и се ухилих:

— Огледай нещата от този ъгъл. Може да ме търсят някъде за обир на банка.

— Ами ако наистина те търсят?

Обърнах ръцете си с дланите към него.

Той повдигна рамене.

— Линдзи твърди, че има начин да се снемат отпечатъци даже и в такъв случай.

— Окей, нека го направят. Няма да имам нищо против.

— Май не ти пука?

— А защо не? Мислиш че не съм се опитвал да разбера кой съм аз ли? По дяволите, човече, изтърках праговете на армията, военноморските сили, морската пехота и бюрото на ветераните. Нищо не излезе. Половин дузина доктори и експерти си вадиха очите над пръстите ми с месеци да могат да извлекат и най-слабата следа от отпечатък. Не стигнаха до никъде.

Логан кимна с ясно изписано предупреждение на лицето му.

— Ще направя каквото мога. Открия ли нещо, веднага ще те известя.

— Преди или след като го покажеш на Линдзи?

— Зависи от това, какво ще е то. — каза ми той.

Направи завой и насочи колата към магистралата. Движението беше слабо и в двете посоки и ние карахме без да бързаме. Усещах го че търси подходящите думи и след малко ги намери.

— Какво ще правиш сега?

— Ще намеря тази Вера за която ти ми разказа.

Лицето му отново се стегна.

— Защо ти е?

— Защото тя е ключът към цялата загадка, ето защо. Нали ти продиктувах текста на онова писмо на Джони? Отнели са му всичко, и тя се е смеела през цялото това време, защото е била част от сценария.

— По дяволите! — Ръцете му блъснаха кормилото със сила способна да го строши. — Недей стоварва всичко на нейния гръб! Не можеш да си толкова сигурен!

— Още ли я обичаш?

— Не. — Той ми хвърли един бърз поглед и лицето му се покри в бръчки. — Но я обичах и може би тъкмо в това е разликата.

— Добре я познаваше?

— Достатъчно добре и достатъчно дълго за да съм сигурен че не е мръсница.

— Логан, — казах аз, — от тия няколко години, от които въобще имам спомени, съм си извлякъл заключението, че никой мъж не може да каже че познава една жена и това важи с двойна сила в случаите когато той е влюбен в нея.

Подадох му цигара и му поднесох огънче.