Дългото очакване

— Какво ще кажеш? — запита ме Логан.

— Чудесна е.

— Дори е нещо повече. Можеш да я задържиш, ако искаш.

— Благодаря ти. — Пъхнах я в джоба и му върнах портфейла.

— Още не си ми казал какви са плановете ти. — каза ми той.

Наблюдавах как прелитаха къщите край нас.

— Логан, Джони е духнал от града, защото са го замесили в нещо наистина голямо. Колкото двеста хиляди долара. Не мисля, че е взел даже и цент от тях.

— Мислиш, че са го натопили ли?

— Възможно е. Вера също е била замесена и ще имам отговора, след като я открия.

Светофарът пред нас светна червено и Логан намали. Колата спря и той ме изгледа заплашително.

— Почти съм сигурен, че не си Макбрайд, но когато започна да ми разказваш за необикновените си таланти, започнах да си мисля нещо.

Разбрах намека му.

— Искаш да кажеш дали не съм същия майстор и с цифрите ли? — запитах го аз.

— Да.

— Приятел, единствените фигури, с които наистина ме бива, са ония с високите токове2. Мога да броя единствено на пръстите си. Няма да ме вземат в никоя банка на работа.

— А оня Джони Макбрайд който си познавал?

Поклатих глава.

— Той беше математически гений. Водеше сметките на компанията.

Светна зелено и колата се стрелна напред. Бяхме стигнали края на града и Логан забави, като започна да ми показва някои от най-посещаваните места. Повечето от тях току-що отваряха вратите си и преди да минеше и час, щяха да са пращят по шевовете. По-голямата част от колите по паркингите не бяха с линкасълски номера, а най-малко половината от тях не бяха даже и от щата. Линкасъл се ползуваше с широка репутация сред туристите.

Обърнах внимание на малките сини рекламни знаци по повечето прозорци и го споменах на Логан.

— Само за членове на бизнес-асоциацията. — каза той. — От дружината на Серво.

— Какво ще стане, ако влезе човек, който не членува в нея?

— О, няма да те набият. Около една десета от местата са независими, но не правят кой знае какъв оборот. Ако ти се случи някаква неприятност и си член на асоциацията, на твое разположение са най-добрите адвокати. А и освен това Серво има монопол върху алкохола в града, и ако не си негов човек, просто няма да получаваш това, което се пие най-много.

— А обществеността какво казва?

Логан изгрухтя мрачно.

— Някога имаше такова нещо. И трябваше да продължава да има, ако бяха успели да изхвърлят търговците от политиката и да се захванат те с управлението. Е, какво пък, по дяволите, не мога да ги обвинявам. В града има прекалено много пари, и ако се научиш да понасяш съответните хора, ще има и за теб.

— Не може да нямаш мнение за това което става в града. Какво е то?

Устните му оголиха отново венците.

— Писал съм за убийства, виждал съм да изнасилват деца по улиците, виждал съм как ченгетата извличат трупове на млади момчета от коли, управлявани от пияници, живея управляван от закони, писани от неграмотни копелета, които обират каймака и подхвърлят трохите на онези, които гласуват за тях. Сега вече знаеш мнението ми.

— Кой управлява сега града?

— Лудите.

— Питам сериозно.

— Кой може да знае по дяволите?

— Длъжен си да го знаеш, вестникар си.

— Да, трябва да знам маса неща. Слушай, авер, който и да дърпа конците на върха, го прави под най-доброто прикритие което е имал някой някога. Парите в този град са повече отколкото можеш да си представиш, но и един цент от тях не минава през счетоводните книги. Знаеш ли колко пъти сме викали федералните данъчни агенти и момчетата от министерството на правосъдието да разкопаят тая мръсотия и всички си тръгваха с празни ръце.

Много са се опитвали да докажат съпричастността на Серво, но винаги е излизал сух от водата. Плаща си редовно данъците и не се поддава на никакви провокации. Пробваха и с кмета и с градския съвет и нищо. Абсолютно нищо. Не знам, не чух, не видях.

Той внезапно прекъсна и ме изгледа косо.

— Какво си замислил?

— Нищо особено.

Бяхме навлезли вече в центъра на града и намалявахме пред поредния червен светофар.

— Остави ме на оня ъгъл, Логан.

Той отби до бордюра и спря. Излязох от колата и хлопнах вратата.

— Ако останеш жив накрая, обади ми се в офиса.

— Окей.

— И да знаеш че ще разнищя цялата ти история.

— Не съм и очаквал друго.

— Къде мога да те открия?

Изсмях му се.

— Не можеш да ме откриеш, авер. Аз ще те потърся. Ако оживея, разбира се.

Проследих го как се включи в движението, и после влязох в една кръчма и си поръчах бира. Мястото носеше името Малката Бохемия и беше белязано със синьо на прозореца. Игралните автомати скриваха почти всички стени и работеха на високи обороти. Музикалният им събрат вдигаше шум достатъчен да заглушава факта, че в тях се вливаха далеч повече пари, отколкото извираха. Компания им правеха рулетка и две игрални маси в дъното. В центъра стърчеше овалът на бара от пластмаса и неръждаема стомана.

Бирата беше четвърт долар бутилката.