Дългото очакване

Концентрацията му, с която ме изучаваше, достигна върхова стойност. По лицето му преминаха всички изражения, на които беше способен, докато накрая се надигна и се приведе към мен над бюрото.

— Какво каза, Макбрайд?

— Това, че станах жертва на идеална инсценировка. Не е ли достатъчно ясно?

— Не, не е.

— Добре, нека тогава да опитам по друг начин. Защо бях обвинен в кражбата на ония двеста бона?

Гардинър не можеше да реши дали да се разтревожи или да се озадачи от думите ми. Той разтвори ръцете си, огледа ги, и после отново се върна на мен.

— Знаеш отлично, Макбрайд, че след като законът те е признал за виновен, едва ли аз ще съм този който ще го оспорва. Доброволното ти завръщане, дори и със застраховката, която представляват отсъствуващите ти папиларни линии, все пак променя донейде нещата.

— Не може да бъде и другояче, — казах аз. — Никой досега не си е направил труда да изслуша моята гледна точка.

— Каква е твоята гледна точка?

— Кажете ми първо какво се случи тогава.

Ръцете му се разпериха в жест на отчаяние.

— Аз… аз просто не знам вече какво да мисля, Макбрайд. Единствено мис Уест имаше достъп до онези поверителни счетоводни документи. Те просто не и влизаха в работата. Един ден съвсем случайно я видях че ги е взема от сейфа и я запитах за какво и са. Каза ми че ти трябвали. Проверих от любопитство за какво става дума и открих доказателство за извършена измама.

— Колко липсваше?

Устата му се намръщи, сякаш му бях задал абсолютно глупав и излишен въпрос.

— Точно двеста и една хиляди и осемдесет и четири долара. — каза той.

— Много съмнително число.

— Същата мисъл изказа и областният прокурор. Това беше сигурен белег, че кражбата щеше да продължава. Осемдесетте и четири долара бяха остатъка от една сметка, която все още не беше приключена изцяло.

— Разбирам. И какво стана после?

— След като пуснах в отпуск теб и мис Уест, веднага се свързах с областния прокурор, който на свой ред доведе държавния финансов ревизор. Откриха липсата и доказаха, че ти си извършителят.

— Било е много мило от тяхна страна.

— Макбрайд… защо избяга?

Щеше ми се да съм в състояние да му отговоря на този въпрос. Ако знаех отговора, това означаваше че всички проблеми отпадаха. Повдигнах неубедително и за самия себе си плещи.

— Просто духнах, и това е. Бях много уплашен и не можех да разсъждавам. Но вече съм тук и това е по-важно.

— Върна се за да се оправдаеш?

— За какво друго?

Той се отпусна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Това е просто… невероятно, абсолютно невероятно. Не знам… не знам дали да ти вярвам или не.

— Това си е ваша работа.

— Но ако ти… ако ти казваш истината, то тогава искам съдът да обяви че си невинен. До този момент изобщо не съм се съмнявал във вината ти. — Той ми се усмихна мъдро. — Човек често допуска грешки, и аз не правя изключение от това правило, но винаги съм полагал всички усилия да ги поправя на време, Макбрайд. Ще запазя преценката си до момента когато всичко бъде изяснено. Но така или иначе ще използувам всичките средства, с които разполагам, за да се добера до истината. За нещастие всичко е против теб. Можеш ли да ни дадеш нещо с което да започнем?

— Намерете Вера Уест. — казах аз. — Тя знае отговорите.

— Знаеш ли какво стана с нея?

— Чух някои неща. Първо случая със Серво, после изчезването и.

— Тогава знаеш точно толкова, колкото и аз.

— Ще я потърсите ли?

— Съвсем определено. Най-малкото незабавно ще задействувам застрахователната компания.

— Не остави ли нещо след себе си когато напусна? Някакви писма или нещо от тоя сорт?

— Не, беше почистила идеално бюрото си. Оттогава не ни се е обаждала. Дори и да е започнала нейде работа, не ни писала за препоръка.

Погледнах го за секунда и кимнах. Хвърлих поглед наоколо из стаята с подчертано внимание, като се усмихвах и клатех глава едновременно, сякаш се радвах, че най-после съм се върнал у дома.

— Знаете ли, много ми липсваше тая обстановка. Ще мога ли да хвърля един поглед на бившето си работно място?

Той се опита да намери вежлив отказ.

— Наистина не виждам…

— О, нали знаете как е, когато се завръщаш след петгодишно отсъствие. Познатите места даряват покой.

Идеята изобщо не му се понрави. Един бизнесмен не прави подобни неща. Показа с тежка въздишка че отстъпва пред каприза ми и стана. Ако не беше толкова потресен от появата ми, сигурно щеше да ме хване за ухото и да ме изхвърли навън. Тръгнах след него. Поведе ме през вратата, после по коридора, минахме две врати с дебели метални решетки и накрая се озовахме в кабинките на касиерите, които не се различаваха по нищо от които и да били други кабинки в които да били други банки в страната или по света.