Дългото очакване

Един момък с ярко изявена гърбица се бе привел на един стол. Огледа се, като влезнахме, и продължи работата си. Цялото пространство пред него беше заето с пачки банкноти. От двете страни ни стола му го подпираха малки индивидуални стелажи с документи. На страничните маси лежаха разтворени три главни счетоводни книги. Видях двата алармени бутона, единият до крака му, а другият до коляното му. Дръжката на пистолет се подаваше от рафтчето под масата над дясното му бедро. Докато го наблюдавахме изтърва монета от десет цента. Веднага се смъкна от стола и се пъхна под плота да я търси. Сигурно присъствието ни го изнервяше.

Отдръпнах се ухилен от кабината и затворих вратата.

— Не разбирам… — започна Гардинър.

— Просто съм сантиментален. — промърморих аз.

Сантиментален, глупости. Просто ми беше мъчно за Джони. Даже и да беше задигнал ония пари, това щеше да бъде достатъчен повод да бие шута на всичко това. Сега вече почвах да го разбирам защо беше офейкал. Навън беше кално, дъждът те мокреше до кости, псуваха те и каталясваше до смърт, но поне беше свободен. Въздухът около теб беше чист и свободен.

Гардинър тръгна към вратата, отключи я, и ме поведе през решетките към залата с входната врата. Животните в клетките прекъснаха сплетните и се опитаха да демонстрират висока трудова активност. Пазачът отключи входната врата и я задържа отворена. Гардинър каза:

— Нали няма да се отдалечаваш от града?

Усмивка раздели лицето ми на две. Беше от онези усмивки, които казваха без думи че някой ще умре преди да го напусна, ако изобщо го направя.

— Няма. — обещах му аз.

* * *

На плочата пишеше „Линкасълска Бизнес-Асоциация“. Беше от бронз в рамка от махагон и вградена в стената. Офисът заемаше първия етаж на сградата и никоя от вратите не сварваше да се затвори докрай, защото непрекъснато някой или влизаше или излизаше. Избрах това което беше да е най-вероятно главния вход и пристъпих вътре.

Пазач в синя униформа ме поздрави учтиво по негово мнение и ми посочи реда от пейки покрай стената. Една дузина мъже и възрастна жена вече се бяха настанили и чакаха. Повечето от тях почукваха с пръсти по куфарчетата и хвърляха жадни погледи към часовника над бюрото над секретарката.

Аз хвърлях жадни погледи към секретарката.

Тя си ги заслужаваше. Роклята и нямаше връхна част. Вместо нея имаше много сложна кройка която напомняше две ръце промъкнали се зад гърба и и сграбчили я за гърдите. Седеше достатъчно отдалечена от бюрото, така че нищо да не спира погледите отправени към краката и. Роклята беше черна. Така се постигаше най-голям контраст с платинено-русата и главица. Само жарсето можеше така плътно да прилепва по тялото и. Едното и бедро небрежно почиваше върху другото, но когато ги разменяше мъжете на пейките срещу нея сигурно тихо полуприпадаха.

Застанах до бюрото и казах:

— Трябва да нагласите часовника.

Тя вдигна поглед от визитните картички които подреждаше пред себе си с лице все още набръчкано от усилията да си спомни азбуката.

— Извинете, не ви разбрах?

— Никой не ви гледа.

— Мен?

— Краката. Гърдите. Най-дългите и най-големите в града. Никой не ги гледа. Всички гледат часовника.

Очите и пробягаха по стената към часовника и после свериха с ръчния и часовник.

— Часовникът е верен. — каза тя.

— Забрави. Искам да видя Лени.

Такова тяло да се похабява под такъв мозък!

— О! Съжалявам, но ще трябва да почакате. Почакайте… Лени ли казахте?

— Точно така.

— Негов приятел?

— Възможно е така да се окаже.

Устните и отново се издърпаха над зъбите и в опита и да се концентрира върху следващия въпрос.

— Ако е по някакъв важен бизнес, то тогава вие…

— Не е бизнес, сладур.

— О! Значи тогава сте приятел. Е, ще му предам че сте тук. Как се казвате?

Казах и. Тя вдигна слушалката, изчака да я свържат, и после предаде на някого, че мистър Макбрайд чака да бъде приет. Зад мен шумът от гласове стихна. Всички зачакаха да станат свидетели на изхвърлянето ми оттук.

Останаха разочаровани. Русокосата хубавица кимна тържествено на телефона и пусна слушалката.

— Мистър Серво ще се радва много да ви види. Още сега.

— По-добре да постоя тук и да ви се порадвам.

— Но мистър Серво каза…

— Знам. Няма да пропусна срещата.

Лицето и отново се напрегна в размисъл, но след малко просия. Най-после беше схванала интимната ми мисъл. Сигурно и беше струвало огромно усилие.

Прекрачих прага на вратата зад нея и се озовах във втора приемна. Този път зад бюрото на стола се беше изтегнал едър шегобиец, който дъвчеше края на пурата си. Палците му бяха пъхнати под мишниците, а от джоба му се подаваше палка.

— Влизай. — каза ми той и ми посочи към единствената врата от която се излизаше от стаята.

Влязох.

Залата беше дълга най-малко тридесет фута с прозорци на две от стените. Който и да я беше обзавеждал, сигурно беше разполагал с подписани чекове без указани суми върху тях. Едно огромно гладко махагоново бюро играеше ролята на трон, изправено на средата, и царят беше заел мястото си зад него.