Дългото очакване

— Аха.

— Чудесно. Ще те изпратя.

— Но аз трябва да съобщя на мистър Серво, че…

— Скъпа, каквото и да искаш да му кажеш, едва ли ще има желание да те изслуша.

— О, вие грешите. Аз винаги…

— Мистър Серво е болен. — казах нежно аз.

— Болен? Той никога не боледува. Какво му е?

— Току-що изгониха малкия дявол от него. Тръгваш ли?

Очите и се премрежиха, но не каза и дума когато я взех под ръка и тръгнахме към изхода. Докато слизахме по стълбите тя произнесе с най-голяма сериозност.

— Навличате си огромни неприятности, мистър Макбрайд. Знаете ли това?

— Да-а. — отговорих аз. — Сигурно сте права, госпожо.

От другата страна на улицата срещу сградата имаше бар в който я завлякох без особени усилия и я качих на столче под прав ъгъл към улицата. Казваше се Каръл Шей, беше на двайсет и шест години, имаше апартамент някъде в центъра на града, сърбеше я копнеж да си опита късмета в киното и неутолима жажда за коктейли Манхатън.

След първите шест чаши захихика и ме задърпа за ръкава докато не се обърнах към нея.

— Вие не ми говорите, мистър Макбрайд.

— Тъкмо наблюдавах сградата отсреща. Надявах се да зърна моите приятели на излизане. Имам голямо желание да ги видя.

Тя отново се изкикоти и отпи от Манхатъна си, седмия подред.

— О, остави ги на мира. Те са излезли през задния вход.

Ушите ми се наостриха.

— Защо?

— Там си държи колата. Важните си срещи ги урежда оттам.

— За какъв дявол те е изтъпанчил тогава отпред?

Тя сграбчи чашата с едната си ръка а с другата впи нокти в китката ми.

— Обича да ме гледа. Пък и освен това съм си и тъпичка. — Тя повдигна очи и ги долепи до моите. — Истина ти казвам, тъпа съм. — Настоя тя, смеейки се.

Ухилих и се. Платинената и главица действително беше тъпа като задник. За сто долара на седмица можеше да си го позволи.

Запита ме:

— Защо удари Лени? Наистина ли го направи?

— Аха. Онова дребното също. Казвало се Еди.

— Ударил си Еди! — Веждите и се бях превърнали в съвършени дъги, почти допиращи косата и. — Еди Пакман! — Гласът и се сниши до шепот. — Той е по-страшен и от Лени!

— Брей! Следващият път сигурно ще е още по-голям майтап.

— Ти си луд!

— Не, само бесен. Колко време беше днес Лени в офиса си?

— През целия ден.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. От девет часа сутринта е вътре заедно с останалите. Дори им сервираха обяда в залата. Защо?

— О, нищо особено. Някой се опита да ме пречука тази сутрин и тъкмо се чудех дали не е било нашето дребосъче. — Отново ме изгледа с изумения си премрежен поглед, преди да се обърне към бара. — Може да се е измъкнал през задния вход, за който ти спомена. — казах аз.

— Не. Беше вътре през цялото време. Цял ден го виках по телефона.

Хванах я за брадичката и обърнах главичката и към мен.

— На бас, че е имало най-малко един час, когато не е бил до телефона?

— Н-н-е знам… наистина не знам.

— Всичко е наред. — казах аз. — Исках само да се уверя, че е възможно и да е бил той. Това ми стига, за да го размажа.

— Искам да пийна нещо. — оплака се тя. — Дано никой не ме види че седя тук с теб.

Поръчах и още едно питие, проследих как го гаврътна и поръчах още едно.

— Каква е играта, Каръл?

Видях как пръстите и застинаха около чашата.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш много добре какво имам предвид. В офиса на тоя ли се решава съдбата на града?

Мина доста време, докато кимне с глава.

— И как протича?

Този път усмивката и не беше толкова сияйна. Имаше тъга и безнадеждност в нея.

— Виж, приятел, аз съм тъпа. Хубава, ама тъпа. Ако имаш някакви сметки за оправяне, уреждай си ги директно с мистър Серво или Еди Пакман. Нищичко не знам, и съм щастлива че е така, защото ако знаех, щях да си навлека голяма беля с теб, защото си тъкмо моя тип, и нямаше да ти устоя.

— Аз съм твоят тип?

— Ти си чудесен.

— Не думай.

Тя подпря брадичката си върху ръката и ме изгледа сънливо.

— Обичам едрите мъже. Обичам ония, които не се спират пред нищо. Умирам за мъже с мускули като твоите, които нямат нужда от вата на раменете. Обичам каменни лица с късо подстригани коси. Ще направя всичко за мъж, който може да хвърли шамарите на Лени Серво, и оня да ги преглътне. Единственият им недостатък е че докато им се нарадвам, и вече ги няма.

— Пробвала ли си някой досега?

— Не казвам.

— Шефът ти не обича да го подритват оттук-оттам, а?

— Хич даже.

Запалих цигара и нанизах кръгчето върху чашата пред мен.

— Чувам, че е женкар.

— Дрън-дрън! Той е нимфоманиак, или как беше там.

— Сатир. Коя му е сегашната?

— Някакво горещо парче от затънтения север, което знае, че най-прекият път към сърцето на мъжа не минава през стомаха му. Държи си я само по найлонови чорапи в апартамента.

— Слушай, — казах аз, — какво мислиш че ще стане с мен?

Лицето и се набърчи в размисъл.

— Аз… не знам, наистина не знам. Някой…

— Продължавай.

— Просто нещо се случва, и това е всичко. Не ми задавай повече такива въпроси. Щях да хвана първия влак за някъде, ако бях на твое място. — Пръстите и се сключиха около моите. — Направи ми една голяма услуга… иди си.

— Тук ми харесва.