— Да не си ченге?
— Не.
— Репортьор?
— Няма никакво значение кой съм. Просто искам информация.
— Окей. Курвите плащат на ченгетата. Пък те плащат хора да душат как върви бизнеса. Щом е добър, плащат здраво, нали знаеш?
— А Серво?
Той се изкикоти с гумен звук.
— Да си чувал някога за честно ченге? Имаме си тука един. Викат му Линдзи.
— Познавам го. — казах аз.
— Той души след Серво. Иска да знае кои са му контактите, нали знаеш?
— Да. Кои са те?
— Искаш за десет долара да си окача въжето на врата? Че аз и за стотарка няма да си отворя устата. Виж за пет стотака мога да изровя нещичко.
— Ако си мъртъв, пет стотака ще ти свършат точно толкова работа, колкото и десет долара.
Очите му блеснаха срещу моите.
— Да, ама с пет стотака мога да се измъкна от тая дупка. Ще се махам оттук, разбираш ли? Тука пари няма.
— Имаш ли нещо което си струва пет стотака?
Блясъкът в очите му помръкна и той поклати глава.
— Е, аз нямам нищо дето да струва даже и десет долара. Само се перча. Тука не се e отбивал много отдавна никой и съм жаден за приказка, знаеш.
Облегнах се на стола и протегнах краката си. Нямах някаква спешна работа. Исках само да си изясня някои неща. Да си поприказваме. Малко. Много. Запитах го:
— От колко време Серво е тук?
Човекът срещу мен забележимо се отпусна. Може би усети какво ми беше отвътре и знаеше колко важна за мене беше темата.
— О, той е тук откакто е в града. Похарчи цяло състояние докато обзаведе апартамента. Трябва видиш какво парче е поставил вътре.
— Видях.
Адамовата му ябълка се раздвижи усилено. Той се приведе трескаво към мен.
— Сериозно? И как беше тя?
— Гола. Искаше да ме чука. Отказах и.
Той отново преглътна. На врата му запулсира вена.
— Господи, какво парче! Веднъж трябваше да оправям една чешма горе и тя беше чистак гола! И знаеш ли какво направи? Започнах да развивам гайката и през цялото време ми приказваше само за чукане и ръцете ми не можеха да завъртят дяволския му ключ и после, когато не гледах към нея, да вземе да грабне от чантата ми един чук с кръгъл ударник и…
— А другите жени?
Очите му загубиха трескавия блясък. Примига няколко пъти към мен и се отпусна на стола, хапейки устни.
— Винаги си е подбирал здрави парчета.
— Спомняш ли си някоя от тях?
— Разбира се. Всичките ги помня. Тая е най-добрата.
Измъкнах цигара и я запалих, като мислих през пушека.
— Преди доста време той имаше една на име Вера Уест. Помниш ли я?
Той премълча и аз го подканих:
— Е?
Мускулите на ръцете му се свиха в топки, а лицето му се стегна.
— Приятел, — каза той бавно, — не те познавам що за човек си, но тя е единствената дама, за която няма да ти кажа нищо.
Знаех че е излишно да му предлагам още пари, и затова продължих дружелюбно.
— Няма да ти се разсърдя. Тя беше единствената стока между тях. Не искам да слушам за нея разни глупости.
— Дяволски си прав, че беше единствената стока. Винаги беше на висота. Наистина, забавляваше ги, но и тя трябваше да яде. Но беше човек и знаеш ли колко често биеше Серво по носа? По дяволите, чувал съм го чак тука долу да крещи като се мъчеше да я накара да легне с него. Здраво му триеше мутрата. Но на него му харесваше и си я държеше. Сигурно му беше писнало от ония с вечно навирените крака. Но тя си беше стока, както вече ти казах. Един път една кола ме посмачка малко, и тя ми даде от нейната кръв, представяш ли си? Хич не ме и познаваше, а даде да ми прелеят от нейната кръв.
— Няма я вече.
— И аз така знам. — каза той с горчивина. — Дано само да е имала ум в главата да си задели някоя парица, преди да му бие шута на тоя боклук. Дано да го е направила.
Изпратих още едно облаче дим към тавана.
— На Серво това не му хареса, а?
— Загуби покой. Вярно, бързо се обзаведе с друга, но вече не беше същото. Тъкмо се нанесат и им бие шута. Само дето оная червенокосата горе се държи от доста време. Много си я бива. Трябва да я чуеш как обработва Лени. Кара го да пищи.
— Който и да я види, всеки ще запищи от мерак. — казах аз.
— Не е такова пищене, авер. Там, горе, тя е шефът. Като съпруга, нали разбираш?
— Понякога се случва и така. — казах аз. Станах, протегнах се и смачках угарката в пепелника. — Може пак да се отбия насам. Ако намериш нещо, дето струва пет стотака, пъхни го под рафта и ме изчакай.
— Разбира се. — Съпроводи ме до вратата и я отвори. — Снощи малко остана да се избият горе.
Спрях се и го изгледах.
— Дамата?
— Не. Той и някакъв друг юнак. Мъчеха се много-много да не вдигат шум, ама аз ги чух. Бях на покрива.
— За какво ставаше дума?
— Не можах да разбера. Лени сложи климатична инсталация и всички прозорци са затворени. Чух ги да крещят един на друг, но не можах да хвана и думичка. Много бяха ядосани.
— Знаеш ли кои бяха?
— Знам само, че единият беше Серво. Той се дереше повече.
— О!
Замислих се над чутото, вкарах го в паметта си за последващ размисъл и благодарих на момъка. На сбогуване оголи още веднъж венците си и ми отвори вратата.