Дългото очакване

— Я не се надувай. Не обичам бабаитите… ако въобще си такъв.

— Бабаит съм повече отколкото си мислиш. И можеш да го опиташ, стига да искаш. Някои вече пробваха.

Ъгълчетата на устата и останаха напрегнати.

— Значи ти мислиш, че аз или Ник сме стреляли по теб?

— Може би, сладур, може би. Съвсем просто е, само като си помислиш. Кой освен вас двамата знаеше че съм се върнал? Мога да ги изброя на пръстите на едната си ръка ако искате. Ник. Ти. Линдзи. Тъкър. Може би трябва да включа и пиколотата от хотела и шофьора на таксито. — Заковах ги с очи. — Нещата стават даже още по-прости. Линдзи или Тъкър едва ли щяха да пропуснат. Ник не може да вижда толкова надалеч. Момчетата от хотела и шофьора едва ли биха имали тая смелост за каскада като тази. Оставаш ти. Смешно, нали?

Усмихнах и се.

Тя не ми върна усмивката. Бледите ивици около устата и се стопиха. Лицето и омекна за пръв път от началото на разговора и се разхубави, и ако не я познавах, щях да си помисля че ме гледа със съжаление.

Каза ми:

— В девет без петнайсет ме събуди раздавачът. Трябваше да се разпиша за препоръчано писмо. Можеш да го провериш. След около двайсет минути млекарят ме вдигна пак от леглото и си платих сметката. Казва се Джери Уиндът и можеш да го намериш в мандрата на Линкасъл. Преди да си тръгне пристигна Луи с новия ми костюм и остана до обяд. Беше с един приятел от американската асоциация на кинодейците. После в…

— Достатъчно. — прекъснах я аз. Чувствувах се особено глупаво. Отидох до масичката и сграбчих каничката с кафето. Направих една солидна глътка и си изтрих устата с опъкото на дланта. Ник клатеше тъжно глава.

— Извинявай, миличко, правя само едри грешки, никога дребни.

Тя вдигна очи към. Огънят беше угаснал в тях.

— Всичко е наред, Джони. Разбирам те много добре. — Малката усмивка с която придружи думите си потвърждаваше искреността им.

Хубаво ли ми е, смея се като откачен. По дяволите, колко хубаво ми беше! Колко пъти ще срещне човек в живота си жена, която, след като и хвърлиш в лицето обвинение в опит за покушение върху живота ти, ще ти прости за грешката, без дори да се сърди в продължение на седмица?

Смеех се като откачен, за какъвто ме помисли Ник, но Уенди ме подкрепяше с такава сила, че и той не издържа и се включи. В известен смисъл наистина беше голям майтап. Паркирах на столчето на Ник пред гишето и им поднесох кутията с цигари.

— Навик ми е да си навличам неприятности по този начин. — казах им аз.

Ник на една дума се съгласи с мен.

— И ще си навлечеш още по-големи ако се сблъскаш с лоши хора. Сигурно вече можеш да ни кажеш това, за което си дошъл.

— Да питам не е точната дума, Ник. Дойдох да задавам въпроси. Загазил съм го здравата. Какво да правя?

Уенди опъна силно цигарата.

— Загазил за какво?

— За идеи. Информация. Не мога да ида при ченгетата, а отникъде другаде не мога да получа информация. Линдзи държи на бюрото си обвинение в убийство с моето име отгоре и не може да го задейства. Все някой ден ще му се отвори и на него парашута и трябва дотогава да съм приключил с цялата история. Дотогава ножът ще ми виси над главата.

Ник придърпа стола си по-близо до масата и се облакъти върху нея.

— Кажи какво има, Джони. Познавам много хора, които могат да ми свършат работа. Какво ти трябва?

В главата ми запъплиха неща, за които дори и не ми беше хрумвало преди.

— Не ми харесва начина по който е загинал Миноу. Просто си е седял на стола, и „бум“. Чиста работа. Без шум, без борба. И аз изтъпанчен най-отпред с мотив като по поръчка.

— Пистолетът. — произнесе спокойно Уенди.

Очите и ме обляха с леден душ. Ник автоматически заби поглед в ръцете ми и зачака да чуе какво ще му кажа.

— Да, пистолетът. — повторих аз. Големият въпрос. Линдзи го зададе. Уенди го зададе. И аз си то зададох. — Чудя се какво ли е правил Миноу там оная нощ.

— Вестниците писаха че е работил. — избъбра Ник. — Нали е бил в кабинета си.

— Доста късно е било за работа.

— За какво намекваш?

— За онова което ти казах първо. Не ми харесва начина, по който е загинал. Трябваше да е паднал от стола на пода. Ако е бил изненадан от убиеца в кабинета си, особено мен, щял е поне да реагира по някакъв начин.

Ник подърпа бакембардите си.

— Ти имаш медали от войната за бърза и точна стрелба, Джони.

Старецът определено нямаше навици да оставя мостове зад себе си.

— Не е била чак толкова бърза. — казах аз. — Струва ми се по-вероятно убиецът да е бил там през цялото време. А може Миноу да е отишъл там да се срещне с него. Какво ще кажеш за това?

— Може би. — И двамата го произнесоха едновременно.

Имаха предвид мен. Нещата загрубяваха.

— Как мога да го разбера?

Уенди кръстоса крак върху крак. Бял найлон и късче розова плът в края на цепката на полата и.

— Миноу остави вдовица. Тя може да знае.

— Знаеш ли и адреса?

— Мога да го намеря.

Смъкнах се от столчето.

— Да тръгваме тогава.

* * *