Дългото очакване

— Линдзи провери ли всичко това?

— О, разбира се!

Зачака ме да и задам следващия въпрос. Той беше единственият, така че не се чудих много:

— Какво стана с писмото?

— Не знам. Когато отидох за личните му вещи заварих сейфа му отворен и забелязах че писмото го нямаше там, където го бях видяла за последно. Капитан Линдзи ми показа всичко намерено в офиса на Боб, но тъй като писмото представляваше обикновен бял плик, не можах да бъда много от полза.

— Мислите че писмото ли е било причина за смъртта му?

— Една от многото. Много хора бях щастливи че той загина.

— Серво?

Тя кимна.

— Аз?

Тя се усмихна и кимна отново.

— Заговор в разбойнически град?

Усмивката и също се получи малко заговорническа този път, но пак кимна.

— Тогава мотивите е възможно да са били различни? — казах аз.

— Всичко друго, само не и внезапно отмъщение. Прекалено елементарно е.

— И аз си мислех същото. — казах и аз.

Тя повдигна леко вежди и устата и оформи една комична арка. Нещо придаваше на лицето и щастливо изражение, което изобщо не отговаряше на времето и мястото на разговора ни. Напомняше ми на майка, която знае много добре че детето и се опитва да лъже, но го изчаква да си признае първо.

Толкова чоглаво ми стана че се изправих и смушках Уенди.

— Благодаря ви много, мисис Миноу. Много ми помогнахте.

— Радвам се да чуя това. Можете винаги да ми се обадите, на ваше разположение съм. Има ме в телефонния указател.

Изпрати ни до вратата и си взе довиждане с нас. Усещах погледа и върху нас до колата на Уенди и дори след като потеглихме към града. Няколко минути не проронихме дума. Сортирах в главата си информацията, която ми беше съобщила вдовицата. След като всичко улегна по местата си, където нямаше опасност да бъде забравено, се обърнах към Уенди.

— Какво ще кажеш?

— Страна жена. — каза тя, без да отделя очи от пътя. — Не знам как бих се чувствувала, ако бях на нейно място.

— Не е никак глупава.

— И изглежда напълно убедена, в това което твърди.

— А ти какво ще кажеш?

— Има ли някакво значение?

— Не особено.

Тя спря на един червен светофар, побарабани с пръсти по кормилото докато светне зеленото, и отново включи на скорост.

— Не съм толкова сигурна. — каза тя.

Пропуснах го край ушите си. Пет пари не давах кой какво си мисли, стига да не се изпречваха на пътя ми. Отпуснах се на седалката и скръстих ръце, като не спирах да мисля за писмото. Улицата по която се движехме, пресече главния път и на половин миля от нас Линкасъл раждаше гигантско сияние в нощта.

Колата намали и спря до бордюра. Уенди ми каза:

— Ще те оставя тук. Бързам да си взема дрехите и отивам при Луи.

— Не можеш ли да ме оставиш в центъра?

— Страшно бързам, Джони.

Ухилих и се.

— Окей, работно момиче. Благодаря ти че ме докара.

Отворих вратата и се измъкнах навън.

Усетих ръката и под мишницата си и спрях. Погледнах я. Лицето и имаше същото изражение като това на вдовицата на Миноу.

— Джони… ти си много добро момче, по своему. Искам да вярвам, че знаеш какво вършиш.

— Знам.

— И, Джони… искам да ти кажа… че и аз съм сигурна в това.

Тя набърчи нослето си като малко дете и смехът разтвори устните и.

Наведох се към нея. Не бързах и и дадох достатъчно време да разбере какво получава. Само че този път не ми се наложи да я придърпвам от седалката. Тя ме посрещна още на средата и устата и излъчваше тръпнеща топлина при сблъсъка с моята.

Тя се нацупи когато спрях и ми изпрати въздушна целувка в отговор на моята. Проследих я как се скри в тъмнината, спрях едно такси за града и се отправихме към центъра на най-опасния град в добрите стари щати според шофьора на таксито.

Глава шеста

Остатъка от вечерта го прекарах в обиколка по кръчмите из града. Първите два часа бойкотирах бирата докато се опитвах да открия някаква следа за Вера Уест и до десет часа имах всичко на всичко двама души в актива си, които си спомниха че я бяха виждали със Серво.

В десет и пет излязох от кръчмата Блу Мирър твърдо решен да изчакам момъка който през цялото време на обиколката ми се беше влачил след мен. Закачи ми се още от втората кръчма като същински репей.

Беше късокрак и набит момък със сив костюм и сива лятна шапка. Ходеше малко рачешката и лявата му ръка се беше излязла малко напред за да прикрива ютията под мишницата му. Определено ченгетата в тоя град имаха нужда от уроци по проследяване.

Свърнах от главната улица и се пъхнах в един квартал с частни къщи, където намерих един по-тъмен ъгъл. Той трябва да беше заключил по походката ми че съм се забързал нанякъде и изобщо не подозирам за присъствието му.

Добрах се до ъгъла и се скрих в сянката му, като го зачаках. Падна ми право в ръцете и преди да успее даже да изпсува бях му извил вече ръцете на гърба. Забих си коляното в гърба му и го дръпнах за китките назад.

— Само се опитай да си отвориш устата, мистър, и гръбнакът ти ще стане на две части.

Запази мълчание и не помръдна, даже и инч. Измъкнах пистолета му и го пуснах върху тревата. После измъкнах и портфейла му и го изтърсих заедно с със съдържанието на джобовете му, но това което търсих, го нямаше.

Липсваше полицейската значка.