Дългото очакване

Един от другите двама придържа седалката за да мога да се измъкна, като за всеки случай държеше пистолета до лицето ми.

Десетки неща прелетяха през ума ми в този момент. Най-вече се проклинах за това, какъв идиот се бях оказал да не взема никакви предпазни мерки. Юнаците сигурно ме бяха дебнали цял ден в очакване на удобния момент да ме сграбчат и аз им го бях сервирал буквално на тепсия.

Пистолетът ме ръгна болезнено в гръбнака.

— Застани там до дупката.

— Слушай, аз…

— Затваряй си устата и крачи. Не си усложнявай живота.

Застанаха в кръг около мен. Като същински нацисти. Само дето не ме бяха накарали да си изкопая гроба със собствените си ръце. И това го бяха обмислили. Стояха достатъчно далеч, за да не се изкуша да посегна за някой пистолет, и достатъчно близо за да виждат силуета ми дори и в тъмното.

Господи, не можех да си отида просто така! Трябваше да направя нещо!

— Искам цигара! — казах аз преди който и да е от тях да се опита да ми запуши устата.

— Дай му. — обади се началническият глас.

— За какво му е, по дяволите!

— Казах ти дай му цигара!

Прошумоля хартия и от мрака изплува цигара, придържана леко от нечии пръсти. Пъхнах я в уста си и протегнах ръка за кибрит. Момъкът който се противеше на желанието ми да запуша се размънка пак, но другият глас го отряза:

— Казах ти, че е чист. Да не мислиш че ще го оставя със скрито оръжие?

Изкуших се да му отговоря собствено лично, но се сдържах. Завъртях се, така че да съм с лице към тях и драснах кибритената клечка с палеца. Бяха толкова тъпи че дори не разбраха какво направих. С плътно затворени очи приближих опипом клечката до цигарата и я запалих, след което угасих клечката. И едва тогава отворих очи.

В продължение на най-малко минута щях да бъда единственият който виждаше в мрака, докато пред техните очи бавно се разсейваше голямото жълто петно от пламъка на клечката. Хвърлих се наляво, ударих се в пръстта и се затъркалях.

Изстрелите бяха придружени с крясъци и псувни, пронизващи въздуха на мястото, където бях само преди няколко мига, като се опитваха да ме открият с оранжевите езичета на пламъчетата. Куршумите се забиваха в пръстта, рикошираха от скалите на каменоломната и разкъсваха с пронизителен звук зеленината.

Напипах под ръката ми едро парче камък и го запратих срещу тях. Неистов рев се откъсна от нечии гърди и куршумите запищяха в противоположното на моето направление. Най-активният стрелец беше на не повече от три фута от мен. Приближих го откъм гърба, стиснах му гърлото с едната ръка, а с другата му измъкнах пистолета. Ударих го веднъж зад ухото, пъхнах пистолета в джоба си и го блъснах пред мен колкото сила имах.

Куршумът разкъсващ жива плът издава най-гадния звук, който може да чуе някога човек.

Няколко секунди беше тихо, само долу откъм каменоломната долитаха закъснели екове от изстрелите.

Един от останалите двама произнесе:

— Тоя път май го ударихме.

Чух ги като тръгнаха по чакъла към мен, просъскването на запалвана кибритена клечка и се откроиха и двамата пред мен, приведени над падналото тяло. Убитият беше с лицето надолу и единият го обърна с крак.

— Господи, та това е Лари!

Шокът го разтърси и той се опита да загаси клечката.

Прострелях го в главата докато все още го виждах и той се разтърси в предсмъртни конвулсии, които го запратиха на дъното на каменоломната. Чуваше се как се блъска от камък на камък, докато накрая цопна във водата. Дори и не се опитах да стрелям по третия. Той не загуби даже и миг. Странно спокойният въздух предаваше съвсем отчетливо задъханият му бяг през храстите нагоре по склона.

За да оставя мястото чисто след разходката пъхнах обувката си под трупа на име Лари и го изритах в каменоломната. Политна надолу в мрака да прави компания на другарчето си. Запратих и пистолета му подир него.

От тяхна страна беше действително благороден жест да ми оставят колата. Регистрационният и номер беше от друг щат и на пода отзад имаше пръснати вещи, което говореше че колата е крадена. Запалих двигателя, направих завой и поех към магистралата.

Трябваше да се чувствувам добре. Целият бях в кал, но жив. Това щеше да накара всеки да се чувствува добре. Тоест всеки друг, но не и мен. Пистолетът лягаше прекалено естествено на дланта ми, получавах прекалено голямо удоволствие да наблюдавам как умира човек, който впрочем не заслужаваше друга съдба. През ума ми минаваха неща, които не би трябвали изобщо да хрумват на порядъчен момък, например като премахването на следите от изгорелия барут от ръцете ми преди полицията да ми направи парафинова проба. Знаех как да го направя така, че да е безупречно, а не знаех какво или какъв съм бил само преди няколко години.

Внезапно потреперах и усетих студена пот по гърба. Знаех прекалено много неща, които не се полагаха, но в известен смисъл имах късмет че ги знам.