Читаем Дългото очакване полностью

Дългото очакване

— Тя предлага една наистина добра оферта. — казах аз. — Май си струва да надникна още веднъж при нея.

— По дяволите, Джони, ти…

— Логан — изсмях се аз — трябва да я видиш колко е добра с кубчето лед. Направо ти се взема акъла.

Окачих слушалката докато той се давеше в безброй псувни и излязох на улицата. Продължавах да се чудя дали двеста бона си струваха двукратен опит за убийство, и реших че си напълно си заслужава, особено ако набелязаният ви бъркаше и сметките.

След два квартала хванах едно блуждаещо такси и се пъхнах на задната седалка без да дам възможност на шофьора да зърне даже и за секунда лицето ми. Казах му:

— Понтиел Роуд. Ще ме оставиш на ъгъла.

— Веднага, приятел.

Беше от ония които умириха да си чешат езика със среднощните клиенти и аз включих вграденото отстрани радио, като намерих един нощен коментатор който говореше и за двама ни.

Слязох на ъгъла на Понтиел Роуд, платих му и тръгнах по улицата. Предстоеше ми дълга разходка. В началото от двете страни на пътя се редяха частни къщи, които постепенно оредяваха все повече и повече, последваха ги значителни пространства от ливади, после идваше залесена местност, след което пътят леко се издигаше и се появяваха няколко къщи в начална фаза на строеж.

Бялата къща на гребена на хълма беше стъпила на най-хубавото място. Който я беше строил очевидно е бил наясно с бъдещото разширение на града в тази посока. Градът се простираше под краката ви, като едновременно с това човек се наслаждаваше на прелестите на природата.

Закрачих по алеята от бял камък, стигнах до входа с бронзови цифри 4014 над името У. Милър и се огледах за саксията. Открих я зад колоната и ключът беше там както ми беше обяснила Уенди.

Някаква слаба лампа разсейваше малко мрака във фоайето, което ми беше достатъчно да видя къде бяха стълбите. Качих се, намерих банята по светещия ключ до вратата и, съблякох се и се пъхнах под душа. Превръзката на главата ми се намокри, и след като се подсуших я свалих. Направих си нова от бинтовете в аптечката за първа помощ и си я сложих, след което окачих дрехите в шкафа.

От банята излизаха две врати. Зад първата се разнасяше ароматът на парфюм и пудра, както е във всяка дамска стая в цивилизования свят, така че я притворих тихо и опитах другата. Другата беше по-подходяща.

Захвърлих хавлията в коша за използвано бельо, отидох до прозореца и го отворих. Застанах пред него и поех чистия въздух с пълни гърди. Луната се подаваше зад града, златна и мирна, в червено по периферията.

Безкористна луна над разблуден град, помислих си аз.

Останах под жълтите и лъчи още една минута, ухилих и се, и после опипах в мрака за леглото, като седнах на ръба му да изпуша цигарата си преди лягане. Лекият и прохладен ветрец действуваше много благотворно и отморяващо на кожата ми. Забучих цигарата в устата си и драснах клечката кибрит.

Гласът и прошумоля в нежен шепот откъм мрака.

— Изглеждаш чудесно без дрехи, Джони.

Клечката застина между пръстите ми, падна на пода и угасна. Но не и преди да я зърна от другата страна на леглото, тялото и бяло петно в мрака миг преди да се пъхне под завивките.

Моята безкористна луна ми се усмихна още веднъж и лъчите и пробягаха по хълмчетата на гърдите, нежно поклащащи се при дишането и.

— Извинявай, дете, — казах аз дрезгаво — мислех че… стаята е празна.

Тя протегна ръцете си в забавено и лениво движение, тъмният овал на устата и се раздвижи в мрака.

— Обикновено е празна, Джони.

Щях да излезна, но ръката и се протегна и ме докосна. Връхчетата на пръстите и ми докараха тръпки по тялото. Имаше нещо животинско в начина по който се раздвижваше под завивките.

И само след секунда и двамата вече бяхме необуздани животни, издаващи диви и несвързани звуци, докато устите ни се впиха една в друга. Деряхме се с нокти вкопчени един в друг като давещи се вълци, докато дъхът и секна в гърлото и всичко свърши.

На сутринта още спеше, с глава сгушена в рамото ми. Станах внимателно, придърпах завивката под брадичката и, облякох се и слязох долу в кухнята. Приготвих кафето и закуската и я чух да отваря вратата. Косата и изглеждаше като пшеничена нива брулена от вятъра, устата и алена усмивка.

— Добро утро. — поздрави ме сладко тя.

Беше се увила в червен памучен пенюар, който не скриваше нищо.

— Направо си чудесна. — ухилих се аз. — Сядай и закусвай.

Тя придърпа с крака си стол и седна.

— Исках аз да направя закуската, Джони.

— Снощи прояви достатъчно гостоприемство, сладур. Пък и освен това бързам.

В очите и блесна любопитство.

— Ще ходиш някъде?

— Да. Каня се да потърся някой, който иска да ме види мъртъв.

Веждите и образуваха две малки арки.

— Снощи ме изведоха на разходка извън града. Това беше вторият им опит.

— Кой…